Методи бе смачкан от критики на другите в бригадата. В стаята за почивка той се бе свил в ъгъла и нещо чоплеше в ръцете си. Другите разговаряха, смееха се, но той не взимаше участие в общението им.

Влезе бригадира бай Жечо, погледна Методи и каза:

– Лесно е да се критикуват другите.

– По-лесно е да се открият грешките….., – обади се най-младия в бригадата Танко.

– Отколкото да се намерят решения, – довърши изречението бригадира.

– Всеки от нас се изкушава да критикува другите, – примирено се изказа Вълко.

– Враждебността е силно заразна, – свъси вежди бай Жечо. – Ние я насочваме към другите, но тя като бумеранг се връща към нас.

– Е, какво да правим тогава? – нехайно подхвърли Краси. – Виновният си е виновен! С перце ли да го галим?

– Някоя насърчителна дума или смислена проява на доброта биха свършили по добра работа, – бригадирът изгледа внимателно мъжете в стаята. – Нямаме никаква основателна причина, нито някакво законно основание да постъпваме с който и да е от нас така. Когато искаме да критикуваме някого, нека бъде честни и критични така и спрямо себе си.

Всеки от бригадата бе навел глава. Какво ли си мислеха?

Навярно нещо от рода на: „Ами ако някой от нас изпадне в положението на Методи?“

Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.

Гено имаше съперник, момче като него, което постоянно го тормозеше. Днес Живко отново се бе заял с него.

За Гено това бе много болезнено Той дълго премисляше какво е говорил и какво другият е казал.

Баща му често му казваше в такива случаи:

– Спри да мислиш за това. То може да те унищожи. Дяволът ще надмине себе си, ако продължаваш да се самосъжаляваш и имаш осъдителен дух.

– О, да, – каза си Гено, – дяволът ще плесне ръце самодоволно и ще се зарадва: „Това работи. Превъзходно работи ….“ Не трябва да позволявам ….

Той бе слушал не едно поучение в църквата, където се казваше:

– Бог ни вярва. Той допуска да имаме врагове, но ако реагираме по правилния начин, ще бъде добре за нас.

– Така е, – съгласи се Гено. – Сатана работи чрез нашите врагове, за да ни победи.

Гено закрачи нервно из стаята. Разроши косата си и продължи монолога си:

– Ако реагирам, без да огорчавам Светия Дух, резултатът ще бъде …. моето усъвършенстване.

Той подскочи и възторжено възкликна:

– И тогава не той, а аз ще съм победителят.

Гено се спря и се замисли:

– Живко е използван като оръдие и той едва ли осъзнава това. Тогава какво да правя?

Изведнъж си спомни разговора с дядо си, когато му бе споделил поредното си огорчение:

– Бог иска да се помириш с този Живко.

– Да, но той е ….., – бе спонтанно реагирал Гено.

– Първо се увери, че вината не е твоя. Нали Павел казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички”. За това трябва да направиш всичко възможно да се помириш с това момче. Кой знае утре може да станете приятели.

– Трудно е това, – бе казал Гено.

– Помоли се за него, но не Бог да го накаже или да се справи с него, а да бъде благословен.

Спукана тръба изригна като фонтан на улицата. Колите, които минаваха от там я заобикаляха, страхувайки се да не попаднат под водната струя.

Сашо за разлика от другите плесна с ръце и радостно възкликна:

– Какъв страхотен начин да получа безплатно измиване.

Колата му не бе почиствана от месец и повече. Върху нея се бе събрал дебел слой прах.

Сашо ентусиазирано насочи колата си към новопоявилия се „потоп“.

– Хряссссс ….

Случи се толкова бързо, че Сашо не можа да реагира.

Слънцето бе нагряло черната му кола, а водата от спуканата тръба бе студена.

Щом водата плисна върху нагорещеното стъкло, върху него се появи пукнатина като светкавица. Тя се спускаше отгоре до долу.

В крайна сметка „безплатната“ автомивка излезе много скъпа.

– Само да бях поспрял, да бях помислил малко …. или поне да се бях помолил, – с болка извика Сашо.

Колко пъти правим молитвата последното средство, а не първото?

Отбележете си, молитвата кани Божието напътствие, мъдрост и благословение.

Небето се бе навъсило и скоро щеше да заплаче. За Атанас това нямаше никакво значение. Него го терзаеше друго и не му даваше мира.

До него на пейката седеше голобрадо момче. Всички в махалата го наричаха Спас.

– Този Бог за Който ми говориш, – размаха ръце Атанас, – ме кара да се чувствам неудобно.

– Защо? – кротко попита Спас.

– Искам Бог, Който да удовлетворява моите желания, независимо дали те наистина отговарят на мои нужди ….

– Така постъпва всеки от нас, – гласът на Спас звучеше тихо, но твърдо и ясно. – Готови сме да приветстваме Господа, но ако се окаже, че не по нашия стандарт, Го отписваме.

– Нима Той не знае какви са очакванията ми и какво ме вълнува? – потри длани Атанас.

– Разочарованието ти е в следствие от загубата на илюзиите, които си хранел до днес.

– И това смяташ, че е добре? – настървено попита Атанас.

– Разочарованието ни спохожда, когато Бог разбива нашите фантазии, събаря идолите ни и разрушава очакванията ни, – спокойно обясни Спас. – Подобно нещо се е случило с народ, който е посрещнал Господа с палмови клони и радостни възклицания.

– Какво точно се е случило? – любопитството жадно се надигаше у Атанас.

– Посрещнали го като цар, а малко по-късно същите крещели: „Разпни го“.

– Триумфалното посрещане е свършило безславно?! – повдигна вежди Атанас.

– Влизането на Исус тържествено в Ерусалим, не е свързано с магаре и палмови клонки, – лицето на Спас придоби сериозно изражение. – То напомня, че изграждането на очаквания въз основа на желанията ни, води до негодуване срещу Господа. Но ако сме открити за Божието, макар и да изглежда неразбираемо за нас, ще израснем във вяра и преклонение към Него.