Бог изваял човек от глина. Останал му едно неизползвано парче от нея.
– Какво да ти направя от това парче? – попитал Бог.
– Направи ми щастие, – казал човекът.
Бог нищо не казал, само сложил парчето глина в ръката на човека……

Вечерта отново седяхме на хълма. Той отново ме държеше за ръката и ме попита:
– Какво значи „Така съм решила“?
Въздъхнах, отпих глътка вино и реших. Ще му разкажа. Така или иначе случайните отношения не водят до никъде. Така.. само истината…
– През последните седем години в семейният си живот за всичко вземах решение сама. Съпругът ми напредваше в научната кариера. Когато се готвеше за магистърска степен, работех на две места, от учен преподавател каква прехрана можеш да очакваш? За тържеството по случай защитата на дисертацията му, взех кредит. После той се зае да получи докторска степен и аз трябваше да почакам с раждането на дете. Когато се занимаваше с работата си, аз трябваше да се преборя с различни проблеми: да не си купувам кожено палто, кола, да не ходя на почивка, да не допускам да го притеснява звъненето на аспиранти и студенти….
В края на краищата, той защити своя докторат, получи желаното професорско звание и за първи път реши да вземе самостоятелно решение. Да зачертае всичко, което му напомня за трудностите на неговото изкачване…..Така зачеркна и мен. И аз се съгласих с него.
Той дълго мълча. Прасковите и виното на масата останаха непокътнати. Не знаех за какво мисли. Проклинах се за това пътуване. И какво се оказва, седя в красива рокля на стола с „вкусен кебап и коняк“ на масата. Курортна романтика…..
Той стана и ми протегна ръка:
– Хайде, сега няма да вземаш никакво решение. Просто ми се довери…..

Беше късен час и целият салон беше пълен. Викове и песни.
Аз седях сам на една масичка точно срещу вратата, откъдето влизаха кабаретните артисти, за да изпълняват номерата си.
И ето, отзад се изправи, приготвена, за да влезе, една танцьорка. Полугола капризно накитена, с кастанети на пръстите, с гъсто мазило на лицето си.
Тя се спря там за няколко мига с явно вълнение. После поправи тук-там накитите си, улови с лява си ръка  вратата, а с дясната се прекръсти три пъти.
И се втурна вътре, завъртя се във вихрен танц и зачатка кастанетите.
Никога религията не ми се е виждала тъй чудовищно отразена, както тая нощ, в това кабаре…..

В една от проповедите се говорело, че Бог поразил къщата на фараона заради Сара, жената на Аврам. Проповедникът стигнал до мястото, където се казва, че след като фараона върнал Сара на съпруга ѝ, Бог оттеглил ръката си от този дом и жените започнали да раждат:
– Виждате ли до каво доведоха лъжите на Авраам? А фараона незнаейки как стоят нещата,  взел Сара за своя жена. Резултат бил плачевен, жените в дома му престанали да раждат.
Тогава една от жените, която слушала проповедта казала на съседката си;
– Навярно са се заразили от безплодието на Сара….

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.