Съставителите на рейтинга за най-необичайно летище в света, скоро няма да могат да игнорират сингапурското летище „Чанга“.
В него през 2018 г. ще бъде отворен нов терминал Jewel.
Неговата площ ще бъде 22 хиляди квадратни метра.
Тук освен кафе, ресторанти, бутици и хотел, ще има живописни градини.
Но централният елемент ще бъде 40 метровият изкуствен водопад Rain Vortex с дъждовна вода.
Проектът на новия терминал е дело на известния архитект Моше Сафдие.
С вече функциониращите терминали  Jewel  ще се свързва посредством разширение на залата за пристигащите и специални пешеходни мостове.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.

Телефонът изъня. Николина се надигна от стола и затътри краката си към коридора. Вдигна слушалката и задъхано каза:

– Да!

Отсреща звънтеше веселия смях на дъщеря ѝ.

– Здравей, мамо, как си?

– Добре! Нещо си много весела?!

– Тъкмо приказваме с приятелката си за тебе.

– И какво толкова ме коментирате?

– Навярно си чула изказването: „Да не строят къщи и да не ходят по ресторантите, тогава ще имат,,,,,,“

– Някои хора, не осъзнават на какво дередже е народа и как едва смогва да свърже двата края, – въздъхна Николина.

– Та разправям на Диди как си ходила на ресторант. А тя ме погледна озадачено и попита:“ И тя ли? Е щом могат да си го позволят!“ Но, когато ѝ казах, че тази година си ходила само два пъти на ресторант, единият за кръщене, а другия за помен, прихнахме да се смеем и не можем да спрем.

Николина неволно се засмя на слушалката, изглежда смехът на двете момичета я бе заразил и нея. Гледаще през прозореца свъсеното небе и дърветата с престарелите си вече окъсани премени и чуваше гласа на дъщеря си:

– Та аз това казвам на мама, да спре да ходи по тия ресторанти….

И нова вълна смях заля телефоната слушалка. Такъв е животът, като не можем нищо да направим, поне можем да се посмеем , макар и до сълзи….

Представете си пристигате в нова страна. Искате да се насладите на местната култура чрез националната кухня. Ние винаги се стремим да опитате нещо различно от нашия обичаен режим на хранене, нещо ново, изненадващо.
За тези, които дегустацията не изглежда достатъчно забавна, ако разгледат барове и ресторанти на различни места от планетата ни ще останат изненадани. Съществуват интересни находки и за най-претенциозните пътешественици.
Болничната вечеря в Тайван е увлекателно гастрономично приключение за любопитния пътешественик.
Не позволявайте името да ви заблуди.
Разположеният в тайванския град Тайпе „Музикален ресторант“ няма нищо общо с музиката. В действителност този чудноват ресторант има по-скоро болнична тематика.
Всички сервитьорки са облечени като медицински сестри, масите са изработени от метални болнични легла, напитки се сервират в капкомерите, а стените са украсени с рентгенови снимки.

Преди много време и аз не знам точно кога, имало трима братя. Най-малкият Иван обичал да изрязва животни от дърво. Средния Петър обичал да си похапва, а най-големият Атанас да командва по-малките.
Случило се така, че изгорял домът им, а родителите им починали. Нищо си нямали. Нито дом, нито роднини, а трябвало да преживяват някак си.
Тръгнали братята към града, работа да търсят. Вървели през гората и се сетили за едно изворче наблизо, и решили да си пийнат малко вода от него, а там седял старец и си почивал.
– Накъде сте тръгнали? – попитал ги старецът.
– Тръгнали сме да си търсим работа, дядо.
– А какво можете да правите?
– Нищо, дядо, ние сме сираци. Нямаме дом, нито помощ от някъде.
– Добре, – рекъл старецът, – аз ще ви помогна, колкото мога. Ще живеете при мен като синове.
Отишли братята в дома на стареца. Намерили си работа. Избрали си красиви момичета и се оженили.
Трите свадби станали в една и съща година. Братята се отделили и заживели със съпругите си, а старецът отново останал сам.
Най-големият брат станал лидер. Започнал всички да командва. Забогатял бързо. Средният брат отворил собствен ресторант. Той също натрупал доста пари. Най-малкият брат се изучил за дърводелец. Често играчките, които правел от дърво раздавал безплатно. Изкарвал колкото да има за хляб.
Минали три години и старецът решил да посети братята.
Почукал на вратата на най-големия. Той не го познал, затворил  вратата под носа му, дори го нарекъл просяк. Почукал старецът на вратата на средния. Той също не го познал и не го пуснал в дома си. Най-накрая стария човек отишъл при най-младия. Вратата му не била заключена, който искал можел да влезе вътре. Иван също не познал стареца, но казал на жена си да сложи масата и нагостил дошлия. Като видял, че дрехите на старецът са много окъсани, поровил в шкафа и му дал една от по-новите си дрехи.
Старецът се разплакал:
– Не ме ли позна, Иване? – попитал старият човек. – Взех те с двамата ти братя. Настаних ви в дома си и се отнасях към вас като синове.
– Татко, – възкликнал Иван, – прости ми, че не те познах. Да си жив и здрав дълги години. Благодаряти за помощта, която ни оказа тогава, цял живот ще ти бъда признателен. Остани да живееш при нас. Имам две малки момчета, които няма да те оставят да скучаеш. А в края на седмицата ще идем с теб, да видиш братята ми.
– Бях при тях, Иване, – тъжно казл старецът.- Не ме пуснаха да прекрача прага им. Загубили са всякакъв срам. Освен пари, очите им нищо друго не виждат. Станали са безчувствени. Няма значение, има кой да ги съди.
На следващия ден се чуло, че домовете на двамата по-големите братя изгорели заедно със всичкото им имущество, а те едва се спасили със семействата си от огъня. Каквито били преди, такива си и останали. Заради неблагодарността им бързо дошла и разплатата.