Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….

Всички тези думи сочат към една дълбока промяна и начало на нещо неочаквано.

Било е непоносимо задушно, но внезапно е подухнал силен вятър и е премахнал тази задуха, а присъстващите дълбоко поели обновения въздух.

Всичко вкиснатото и стоящото в блатото се превърнало в живот. В закрития хоризонт, в тъгата и мрака се взривила светлината на любовта, обещанието за свобода и огъня на творчеството. Всичко се обновило.

Това са слаби човешки думи, които само намекват за това, което е станало в центъра на християнството. Вярата в идването на Божия Дух одухотворява живота, води до победа над всяко робство, инерция и ограниченост.

Христос каза на учениците си за това пришествие на Утешителя и че човеците трябва да Го приемат.

След този тайнствен „трети час“, всичко добро и истинско в християнството живее с вяра чрез Святия Дух, с опита от неговото идване и неизреченото, със светлината и радостта от общението с Него.

На този велик и славен ден Петдесетница Църквата празнува тази вяра и опит.

На петдесетия ден след Възкресението на Исус Христос, върху събралите се в горницата се изля Святият Дух. Той ги превърна в смели проповедници на благата вест.

На този ден Бог създаде Църквата Христова и ѝ даде необходимите дарове, за да извърши основната си мисия.

С явяването на Святия Дух е започнало разпространението на учението на Христос.

В продължение на много години на Петдесетница се съединяват радост, любов и молитвена нагласа. Бог е любов, а на нея се крепи света.

Невъзможно е да се говори за Святия Дух, без да се спомене Църквата. Ентусиазираното сегашно поколение с относително нови форми на духовен опит, не трябва да ни подвеждат.

Бог е изпратил Святия Си Дух, не за да преживеем едно духовно пътуване в Дисниленд.

Разбира се, когато сме депресирани и подтиснати, свежият вятър на Божия Дух често ни дарява с нова перспектива за нещата. По-важното е, че усещаме Божието присъствие, Божията любов и утешение, и не на последно място радост.

Божият Дух се дава на учениците на Исус, за да занесат новата вест за това, че Той е Господ, че е триумфирал над силите на злото и сега се ражда нов свят за нас, но ние трябва да допринесем за нарастването му.

Невъзможно е да мислим за задачата на Църквата, забравяйки за Божия Дух. Ние не можем да продължим делата на Исус със собствени сили. Ако някой мисли, че може, то в него има прекалено много гордост.

Без Божият Дух ние не можем да свършим нещо, което да има тежест в Божието царство.

Без Святия Дух Църквата не може да бъде Църква.

Истинските приятели се проявяват в скръб, а не в радост.

Боряна имаше добра приятелка и тя не се страхуваше да се опре на нея в трудно време.

Тя имаше шест деца, грижеше самоотвержено за тях. Те бяха радостта на живота ѝ.

Но бедите идват неочаквано. Боряна заболя от рак на гърдата. Нейната приятелка Поли усети, че трябва да бъде близо до нея през тези дни.

Третият съпругът на Боряна, когато разбра, че жена му е болна от рак, напусна семейството и се скри.

– Нищо не може да ме накара да живея и да се боря с тази болест, – казваше Боряна на приятелката си. – Има ли смисъл?

Болестта ѝ напредваше. Въпреки подкрепата и насърченията на Поли, Боряна бе все по-отчаяна.
Тя поглеждаше към шестте си деца, които никому не бяха нужни и тъгуваше още повече.

Един ден Боряна с насълзени очи каза на приятелката си:

– Ако аз умра, ще прибереш ли моите дечица? Моля те, направи това за мен!

– Разбира се, не се притеснявай, – отговаряше Поли без да се поколебае.

Задачата на Поли съвсем нямаше да бъде лека. Двамата със съпруга си имаха три деца. Но мъжът и прие този зов за помощ. А когато Боряна почина, Поли се притесняваше:

– Дали децата ще искат да дойдат у дома да живеят?

– Попитай ги, – усмихна се топло съпругът ѝ.

Децата нямаха нищо против и заживяха в новия си дом.

Така Боряна умря спокойна, че шестте ѝ деца ще попаднат в добри ръце.

Още преди съда да реши, дали да даде попечителството за шестте деца на това семейство, състрадателни хора събраха голяма сума пари, за да подпомогнат семейството в отглеждането на прибавилите се деца.

По-късно Поли споделяше с приятелите си:

– Сега чувствам, че животът ми е станал по-пълноценен. Грижата за толкова много деца ми доставя радост и ме прави щастлива.