Осем метровата скулптора, изобразяваща ангел е уникална по рода си. Тя е направена от 100 хиляди различни хладни оръжия.

Художникът Алфи Бредли от Англия прекарал две години в проектиране и строителство на своя ангел, за да привлече вниманието на обществеността към опасността от такива оръжия и да почете паметта на жертвите, загубили заради тях здравето и живота си.

Скулпторът се снабдил със „строителен материал“ от различни места. Перли на колекцията са ножове, купени от полицейски търгове, които действително се използвани за извършване на престъпления.

Останалото оръжие било получено благодарение на социалния проект „Спаси нечий живот – дай своя нож“, участващите в него анонимно се отървали от режещите си предмети.

Алфи прекарал много време, за да притъпи собственоръчно всяко острие, така че скулптурата е съвсем безопасна.

Художникът мечтае, неговият ангел да украси Трафалгарския площад в Лондон и в момента събира подписи на поддръжници на тази идея.

Роджърс Тибодо, работещ в магазин за алкохол не се зарадвал много, когато видял, че в помещението през отворената врата е влязло голямо куче.

Когато продавачът по внимателно се вгледал в неканения „посетител“, се оказало, че това не е куче, а мечка. Тогава Роджър още повече се ядосал.

Животното спряло пред рафта със сладки и даже се изправило на задните си лапи, за да ги види по-добре.

Въпреки, че малко се изплашил, Роджър разбрал, че животното е решило да направи престъпление и решил да защити бонбоните от посегателството на крадеца.
Мъжът се развикал и силно взел да пляска с длани. Мечката решила да няма нищо общо с такъв жесток продавач и избягала от магазина.

Група хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:

– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.

– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.

– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..

– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.

– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.

– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.

– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….

– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.

Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.

В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.

– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.

– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.

– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.

– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.

– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.

– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.

– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.

– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.

– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.

– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?

– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?

– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.

– Къде живеят? – попита високият полицай.

– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.

– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.

Хората събрали се  в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.

След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:

– И това ми било полиция….

– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?

– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…

Състоянието на баба Петра не бе по-добро.

– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.

 

През последните 12 години американците не са съобщили на полицията за престъпления в страната, извършени въз основа на омраза.

Новият федерален отчет предизвикал опасенията на юристите по повод продължаващото напрежение между полицаи и тъмнокожи американци, имигранти от латинска Америка.

Повече от половината 250 хиляди престъпления от омраза, които се случват в периода между 2014 и 2015 година, не били съобщени в полицията поради най-различни причини.

За престъпления от омраза, често не са съобщава, тъй като те се разследват като други престъпления. Но хората не говорят за това, защото смятат, че не е важно и че полицията ще помогне.

Докладът основан на допитване на семейства, бил  подготвен за Министерството на правосъдието, което се е заело с въпросите  за престъпление от омраза.

Шест американски затворници са били възнаградени за спасяването на живота на един от надзирателите, който е претърпял инфаркт.

На затворници от щата Джорджия, всеки от които е бил осъден за лишаване от свобода за дребни престъпления, им бил съкратен срока за пребиваване в затвора с 25 процента.

Затворниците косили трева на обществено гробище, когато този, който ги охранявал, припаднал.

Затворниците вместо да се възползват от случая, да вземат пистолета му и да избягат, взели телефона му и позвънили в бърза помощ, а докато дойде тя започнали  да му правят кардиопулмонална реанимация.

– Когато стана това, по мое мнение, не ставаше въпрос, кой седи в затвора и кой не. Ставаше дума за това, че човекът припадна и ние трябваше да му помогнем, – каза затворникът Грег Уилямс.

– Никой от момчетата не избяга, никой от тях не направи нещо, което не е трябвало да прави, – каза служител от затвора.

Семейството на надзирателя на следващия ден след инцидента почерпило затворниците с пица и кекс.