Спиридон и Слави говориха дълго с Найден, обсъждаха положението и мислеха как да излязат от ситуацията.  На осемстотин метра от мястото островът не изглеждаше толкова опасен.

От далече човек можеше да предположи, че облакът от пушек се дължи на горски пожар, но нещата бяха много по-сериозни и се изискваха спешни мерки.

Когато Найден и Таня останаха сами в стаята, тя го заговори:

– Интересно, защо хората приемат заповеди от теб? Какво ги кара да те слушат и да ти се подчиняват без възражения. Никой от тях не ти противоречи.

Черните коси на Таня блестяха на червеникавото сияние на покритото от облаци слънце.

– Със Спиридон и Слави преживях нещо разтърсващо, – думите на Найден прозвучаха почти като оправдание.

– Нямах пред вид само тях, наблюдавах и другите, дори и шефа ти. Съгласяват се с теб и са готови да изпълнят всичко, което кажеш.

Найден сведе поглед и махна с ръка.

– Не съм се замислял върху това до сега –  и въздъхна дълбоко. – Осъзнавам че трябва да се направи нещо и ако аз не мога да го направя намирам тези, които могат да го осъществят. Най-важното е да намериш подходящите хора. Всеки глупак може да ръководи екип, в който хората знаят какво да правят.

Таня се засмя, беше готова да му възрази, но той продължи:

– Единствената ми грижа е да се обградя с експерти, за да изглеждам способен, – казвайки това, Найден се напери като петел.

Таня закачливо го плесна по ръката.

– Шегаджия. Не омаловажавай способностите си. Хората добре те познават, за това и те търсят.

Двама пътника се отбили да гостуват в едно село. Изведнъж се разнесъл вик:

– Пожар!

Единият от пътниците бързо станал и побързал да помогне, а другият го дръпнал за ръката и му казал:

– Защо да си губим времето? И без нас ще има достатъчно хора, които да се притекат на помощ. Това не е наша работа, това са чужди хора.

Но първият не слушал и хукнал към горящия дом. Вторият без да бърза излязъл и гледал от далече, какво ще стане.

Около горящия дом стояла майка. Тя плачела и отчаяно викала децата си.

– Хора, кой ще спаси децата ми?

Чувайки тези вопли на скърбящата майка, първият пътник изтичал в горящия дом. Той целият бил вече обхванат от огън. Всички мислили, че непознатия ще загине. Но той скоро изскочил от дома с опърлена коса и две малки деца в ръцете и ги дал на майката.

Така става и в духовния живот. Едни съжаляват за времето, а други казват:

– И без нас ще се притекат много ръце на помощ. Това не е наша работа. Това е чуждо дело.

В същото време хората продължават да умират в огъна на пороците и греха и няма кой да ги спаси.

Къде са Божиите люде, който да ги извадят от този огън?

В Африка много термити напомнят на нашите мравки.

Термити живеят в големи семейства и правят домовете си от глина и пясък. Жилищата на термитите имат пирамидална форма. Те са много високи.

В африканските савани расте висока трева, която изсъхва напълно през лятото. По това време възникват много пожари, които се разпространяват на стотици километри. Те са страшни.

Гъстият дим се издига нависоко, закрива небето и слънцето. Върху земята всичко се унищожаван и се превръща в черна пепел.

Всички животни изгарят, с изключение на термитите. Техните огнеопорни жилища издържат на тези пожари.

Нека тези насекоми ни послужат за пример на нас християните. Нашите дела също ще бъдат подложени на огнени изпитни.

Изпитанията са нашия постоянен дял на земята. И това е съвсем естествено. Ние имаме нужда от огледало, в което да се оглежда нашият вътрешен човек.

Животът на всеки християнин е дълга верига от изпитания. „Огънат“ на претопяването се изпраща и допуска от Бога, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез изпитанията, които съдейства само за нашето добро.

„Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос. И ако някой гради на основата злато, сребро, скъпоценни камъни, дърва, сено, слама, всекиму работата ще стане явна каква е; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е. Тоя, комуто работата, която е градил, устои, ще получи награда. А тоя, комуто работата изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но тъй като през огън“.

Веднъж на един параход възникнал пожар. Сред пътниците настъпила паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома. Той привързал своето съкровище на кръста си, надянал спасителния пояс и се надявал така да доплува до брега.

Когато се готвел да скочи във водата към него изтичало момиченце и с отчаяния започнало да вика:

– Спасете ме! Аз нямам баща, който да ми помогне. Не мога да плувам. Много ви моля, спасете ме!

Мъжът виждал пред себе си прекрасно детско лице, обляно в сълзи и две уплашени детски очи. Какво да прави? Погледнал към чантата си със златото, а след това към нежната детска ръка, хванала се за него.

В главата му се завъртели противоречиви мисли: “ Не мога да спася и двете. Трябва да оставя златото или детето“.
Мъжът решително хвърлил златото във водата и хванал детето за ръка. Последвал скок. Неимоверни усилия, отчаяна борба, но двамата благополучно стигнали до брега. Стигайки до брега, мъжът паднал в безсъзнание.

Когато златотърсачът дошъл в съзнание, усетил, че момиченцето разтрива гърдите му. Нежното лице на детето било покрито със сълзи.

Сега това дете му било много скъпо. Той го е спасил, но е загубил съкровището си, което е събирал с много труд, в продължение на много години, дори с цената на живота си.

В света се чуват милиони гласове, стенанието на измъчени сърца, погиващи в греха и множеството пороци. Те викат: „Помогнете ни, спасете ни!“

Хвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпоценни! Предайте се на Господа и той ще направи от вас инструменти за спасение на хората.

Спасението на душата винаги е била и винаги ще бъде най-висшата цел на човешкия живот. Всеки християнин трябва да счита за своя основа цел спасяването на погиващите, а всичко останало – средство към тази цел.

Преди премиерата на операта „Ловци на бисери“ от Бизе оставали само две седмици. Навсякъде имало афиши за предстоящото представление.

Но авторът на либретото и композиторът все още не можели да решат как да завършат операта…..

Неочаквано положението било спасено от директора на театъра.

Отчаян той възкликнал:

– Тогава нека всичко изгори в пламъци!

Тази фраза, изказана от безсилие подсказала на либретиста идеята за финала – пожар!

На Бизе това много му харесало и той за три дни написал прекрасна музика за края на операта си.