Зимата е прекрасен сезон, въпреки че на повечето хора им е студено и нямат желание да покажат носа си навън,

Когато снегът падне, земята се превръща в невероятна снежна приказка, със едва доловими замъци, загадъчни фигури и тайнствени съкровища, само да имаш очи да ги съзреш.

Жалко е, че студат сковава мозъците ни и ние оставаме безчувствени и безучастни към тази бяла ферия, изпълнена с безмълвие и тишина.

Какквото и да си говорим, децата с най-голяма радост посрещат Снежко. Нищо, че студът щипе бузките им, инатливао зачервява нослетата им. Нищо не може да ги спре да се търкалят в снега, да се пързалят с шейни, да се замерят със снежни топки или да извайват незабравими снежи човеци, с усмивка от въгленчета, „зачервен“ нос от  морков, проскубана метла за ръка и пробита тенджера за калпак.

Въпреки студът, отвън не спираше детския смях, игри и забавления. Петър отвори вратата на балкона и пристъпи върху леката бяла пелена натрупала се през нощта. Вятърът засвири нежна снежна симфония, но от това му стана още по-студено и той сви глава зад високата яка на палтото си.

Едно от децата го забеляза и започна да вика отдолу:

– Чичко, пусни ни морковче за снежния човек, защото го изадохме.

Дружен смях заля групата от деца, зачервили бузкии и носове. Петър се засмя, а в сърцето му трепна нещо, далечно, забравено и потулене в детските му спомени.

Той бързо влезе обратно в стаята и се върна почти веднага. Замахна с ръка във въздуха. Радостен детски вик посрещна забилия се в снега червен морков.

След десетина минути отдолу се появи нов жител на квартала. Малък снежен господин с изкряща усмивка, черни топчести очи и голям червен нос.

Вечерта след работа уважаван хирург си почиваше на дивана.
Докато гледаше вечерните новини, телефонът иззвъня.
Лекарят вдигна слушалката и чу познатия глас на един от колегите си от другия край на линията:
– Имаме нужда от четвърти за покер.
– Ще дойда веднага, – прошепнал лекарят.
Докато си обличаше палтото, съпругата му попита:
– Нещо сериозно ли?
– О, да много сериозно, – каза строго лекарят. – Трима лекари са вече там.

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

Жена плаче:
– Господи, той си отива от мен!
Мозъкът и шепне:
– Мисли позитивно!
Жената продължава да плаче:
– Как позитивно? Той си събира дрехите…..
– Не реви, усмихни се…… И не размахвай ръце като вятърна мелница!
– Идиот, и куфара взима…. Всеки порядъен човек си взима само бельото и чорапите, а той и ризите поставя….
Мозъкът насточиво:
– Усмихни се!
Неутешима жената се чуди:
– Да му се хвърля на врата, а? Или на колене пред него да застана?
Мазъкът ядосано:
– Глупачка!
Женат нерешително:
– А може ли така?
Мозъкът не може да проумее какво има в предвид:
– Какво „така“?
– Ами, …. с тигна по главата?
– ? – недоумява мозъкът
Жената продължава с мечтата си:
– После ще го нахраня с бульон, горкичкия….Така месец два могат да минат. Може да свикне и да не си тръгне….
– Но това е престъпление, – уточнява мозъкът. …. Ами ако не прецениш правилно силите си.
– Е, няма да замахна силно, нали съм дама!
– Ти си силна и сама не знаеш в яда си колко силно ще удариш.
– Тогава кажи какво да правя, нали си толкова умен?!
Мозъкът продължава да настоява:
– Усмихни се и мисли позитивно.
Жената продължава да плаче:
– Какво позитивно има тук?
Мозъкът я успокоява:
– Усмихни се! Първо, ти не си сама, а свободна жена…
Жената ядосано:
– За какво ми е тази свобода?
Мозъкът по-настойчиво:
– Усмихни се!Свободата е прекрасно нещо. Ще се занимаваш само със себе си!
– Защо?
– Например бразилски ще научиш, ти винаги си мечтала да гледаш бразилските сериали без превода. На курс за ударни инструменти ще се запишеш, нали много искаше това.
Жената се замисли:
– И време за това все не ми достигаше…..
– Сама ще се разпореждаш с финансиите си, без да купуваш модерни американски въдици и да давеш вечните пари за ремонт на автомобила!
Нещо трепна в жената:
– Кожено палто ще си купя……и онези обувки, високите… – Избърсва сълзите си.
Мозъкът продължава:
– И с онзи младеж от правния отдел ще излезеш, той много те заглежда….
Жената се усмихва:
– Ще отидем в Макдоналдс, той скоро ми предложи. Коженото палто ще облека…… – жената се усмихна загадъчно.
– Няма да готвиш на никого, нито да переш миризливи чорапи и изпотено бельо….
Жената е щастлива само като си представи…:
– Маникюр, педикюр, маска на лицето, масаж…. И ще отида на екскурзия някъде, – тя се усмихва и цялата сияе.
Мозъкът я упреква:
– А тя нищо позитивно не виждала….
Изведнъж жената извика:
– О, жив да си! – усмихва се победоностно. – Ой, ой, ой!!!
Мозъкът е изненадан:
– Какво ти става?
Жената радостно откликва:
– Той стой с куфара на колене, краката целува!
– Чии крака?
– Е не на куфара! Казвам ти, никога няма да намеря такъв….. Иска прошка…… Желае да остане!
Мозъкът изпъшква:
– Ох!
Изведнъж жената се осъзнава:
– Как ще бъда тогава свободна жена? – плаче. – А курса по ударни инструменти? Коженото палто, онези с високите токета…. – ридае. – А онзи от правния отдел?
Мозъкът още по-настоиво:
– Мисли позитивно, само позитивно…..

Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.