Днес имаше невероятно слънце. Не бе горещо, а приятно топло.

Група младежи „мереха“ главната улица и си приказваха.

– Не можем всички да се спотайваме и да стоим на сянка, – размахваше ръце бунтарят на групата Стоян.

– Нуждаем се сянка, – веднага опонира Весето. – Ослепителният блясък на дневната светлина е твърде силен, вреди на очите. Затова те губят способността си да различават деликатните тонове на определен цвят и трудно оценяват различните му нюанси.

– Това зависи от разбирането ти за сянка, – обади се философско настроения Марко. – Тя може да бъде затъмнената болничната стая, болката на опечаленото семейство, живот в сянка или просто лишаване от слънце.

– Но не се страхувайте от сянката! – възторжено възкликна Виктор. – Има уроци, които могат да се научат само там.

– Снимка се прави само в тъмна стая, – отбеляза Стефан.

– В някои части на света сенчестите условия са най-добрите за развитието на растителността, – заразказва Ралица. – Красивата индийска царевица расте най-бързо под сянката на топла лятна нощ. Под парещите лъчи на обедното слънце листата му се сбръчкват, но появили се облак, те бързо оживяват.

– Красотата на звездния свят никога не се разкриват преди да настъпи нощта, – някак поетично се изрази Игор.

– Зеленината е особено богата в мъгливи, облачни страни, където винаги има много сянка, – допълни думите си Ралица. – Любителят на флората има чудесни цветя, които се отварят само по залез. Онези, които вечер отварят венчелистчетата си, не блестят в жегата, но достигат най-висшата си красота, когато пълзят дълбоките вечерни сенки.

– Сянката на Божията ръка ви води, нали е казано :“Той ме покри със сянката на ръката си“, – намеси се и Петър, който до момента следеше мълчаливо дискусията. – Не си мислете, че Той ви е отстранил. Вие все още сте в Неговия колчан и не сте изхвърлени от Него като безполезен предмет. Той ви държи до времето, когато намери за възможно да ви изпрати на мисия, в която ще бъде прославен.

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Надигаха се тъмни облаци. Съвсем малко петно светлееше на небето.

Захари бе отчаян. Отново не го бяха приели в групата, където най-много му се искаше да бъде.

– ….. Какво искат? Да приличам на тях? А ако не мога? …

Борис минаваше наблизо и чу монолога на Захари. Той се усмихна и добави:

– Старай се да не гледаш на себе си през очите на другите. Това е опасно.

– Защо? Какво може да ми причини?

– Първо, – засмя се Борис, – трудно можеш напълно да разбереш какво мислят хората за теб.

– За мен това е важно, – бързо реагира Захари.

– Да вероятно, но мнението на другите се променя според духовното им, емоционално и физическо състояние. В старанието си да им харесаш правиш глупости, с които не си съгласен.

– О, – болката на Захари се усети в гласа му, – през кои очи да гледам тогава?

– Най-естествено е да гледаш през Божите очи. Те са върху теб за добро. Господ те обича безусловно. Отпусни се в присъствието Му и ще почувстваш мир в сърцето си.

– А как да отговоря на любовта му? – очите на Захари засияха.

– Като Му се покланяш с дух и истина, – посъветва го Борис.

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Беше непоносимо горещо. Едва се дишаше. Борис и Евгени бяха седнали на пейката под старата липа и там се чувстваха много добре.

– Как си мислиш да избегнеш Бога? – попита Борис. – По какъв начин ще се оправдаеш пред Него, когато Го видиш с очите си?

– Ще Му кажа, че нищо не знам за Него. Просто ще се престоря на безразличен към Него.

Борис започна да се превива от смях:

– Представяш ли си Ford Motor Company да не признае Хенрих Форд, Microsoft да се отнесе спрямо Бил Гейтс по същия начин или американците да кажат, че не знаят кой е Джордж Вашингтон. Така би изглеждал и ти, когато не признаваш своя Създател.

– Е, аз не казвам, че Исус не е съществувал, – възрази Евгени.

– Повечето от хората не го познават такъв, какъвто е.

– Добре де, – смънка Евгени, – Христос е бил добър човек и пророк ….

– Да, света говори за еволюцията, като начало на всичко съществуващо, – възмутено подскочи Борис, – но светът не признава Исус Христос такъв, какъвто е в действителност.

– И какъв е в действителност? – начумерено попита Евгени.

– Бог въплътен в човешка плът, заместил ни в наказанието за нашите грехове…..

Евгени махна с ръка.

– Говориш винаги едно и също.

– Но това е истината и който не я приеме погива, – наблегна силно на думите си Борис.

– Добре, добре, – примирено поклати глава Евгени, – за това друг път ще ми говориш. Стига.

Такива разговори между двамата приятели не водеха до победен край за Борис, но той все още се надяваше, че Евгени да отвори очите си и ще разбере нещата, както трябва.