– Господи, помогни ми, – шепнеше Ана.
Тя получи рано сутринта SMS от дъщеря си Мария: „Мамо, нещата са зле, ела“.
След това тя много пъти опитва да се свърже с детето си, но така и не успя. Започнаха да се въртят страшни картини в главата на Ана.
– Какво ли се е случило с Мария? Трябва да отида, но от къде да взема пари на заем? А и началникът ми дали ще ме пусне?
Почти всичките си пари тя изпращаше на дъщеря си, за да не гладува. Мъжът ѝ бе добър и чувствителен човек, за това Ана не пожела да му каже.
– Ако му кажа, – простена жената, – може и инфаркт да получи. – Господи, запази Мария, – шепнеше в маршрутката отчаяната майка, – прости ми, Боже, че дълго време не съм ходила на църква. Приятелките ми се присмиват и аз се притеснявах. Господи, аз съм грешната, мен накажи, но пощади дъщеря ми.
Колата пристигна и Ана слезе. В канцеларията завари колежките си, начервени и гримирани, да клюкарстват за шефа си. Те бяха още неомъжени, но често прехвърляха работата си на Ана, а тя не можеше да отказва, нали си беше „добричка“. За това понякога оставаше до късно, да свърши работата и на другите.
– Момичета, – обърна се Ана към хихикащите служителки, заемете ми малко пари, трябва спешно да отида до дъщеря си, нещата не са добре при нея.
– Ако имах пари, щях да отида на околосветско пътешествие, – каза надменно едно от момичетата.
– Аз нямам пари, – отряза я друга, – Нищо няма да се случи на златната ти дъщеричка. Остави я, нека бъде малко по-самостоятелна, няма цял живот да вървиш след нея. На 17 години напуснах дома си и започнах да работя. Не трябва да я глезиш толкова.
Ана едва сдържаше сълзите си.
– А дали ще те пусне шефът? – засмя се трета.
Ана плахо почука на вратата на началника си. Той беше побелял мъж в пред пенсионна възраст. Предпочиташе повечето спешни въпроси да разрешава с Ана, а младите не ги допускаше до нещо по-сериозно.
Манолов бавно вдигна глава:
– Добре направихте, че дойдохте, – каза той на Ана, – трябва да се направи отчет. Вземете тези папки и се постарайте бързо да го изготвите, чакам комисия от столицата.
– Господин Манолов, моля ви да ми дадете малко отпуск, да отида до дъщеря си, вие знаете тя учи в София. Ще ви помоля и за малко аванс, за билетите… – каза бързо Ана.
– Какво говорите, – скочи Манолов. – Началството идва при нас, а вие…. Всички имаме деца.
– Може някое от момичетата да направи отчета, колко пъти съм им помагала, – Ана опита отново да смекчи сърцето на шефа си.
– Те имат друга работа, – отряза я Манолов. – Отивайте да правите отчета и да не забравите папките.
Ана бе като полята с ледена вода. Взе папките и излезе от кабинета на шефа си. Младите момичета с правеха, че усилено работят, като тракаха по клавишите нещо.
Ана седна на стола, отвори едната от папките на бюрото си, но нищо не можа да прочете от нея.
Извади от джоба си снимката на дъщеря си, сложи я пред себе си и се помоли отново:
„Боже, направи някакво малко чудо. За Теб това е нищо. Можеш и на облаците да ме пренесеш в София“.
Тя седеше и гледаше образа на дъщеря си.
Изведнъж облаците зад прозореца се разсеяха и прашната стая бе осветена от слънцето.
Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Манолов смутен.
– Такива ми ти работи, Ана, – започна той. – простете на стария глупак. Началството звънна, плановете им се изменили. Докладите трябва бързо да се занесат в София. Поръчах ви вече и билети, ще тръгнете след половин час с автобуса. Ето ви документите и командировъчните.
Шефът се скри за тапицираната врата, а Ана затвори очи и благодари на Бога.
Когато стигна в София, тя предаде документите и се отправи към квартирата на дъщеря си. Когато Мария я видя, замря от изненада:
– Мамо, ти тук? – и се хвърли на шията на майка си. – Радвам се да те видя. При мен нещата се оправиха. Сега съм добре.
– О, не се съмнявам в това, – засмя се щастлива Ана.
