Денят преваляше и слънцето скоро щеше да скрие и последните си лъчи, които от срам, че закъсняваха, обагриха околните облаци в червено.
Група младежи стояха край един стар склад. Разговаряха по групички. Бяха им обещали, камион за разтоварване и пари веднага на ръка след свършване на работата. Като става дума за разтоварване не си мислете, че групата бе специално подбрана. Тя съвсем не се състоеше само от яки и силни момчета. Само двама се открояваха с масивната си мускулатура, сякаш бяха излезли от някоя древна Олимпиада, където преди минути са премервали силите си. Те обикаляха наперено и пъчеха „напомпените“ си тела.
Две момчета малко в страни от групичките нещо се побутваха и весело се смееха.
– Виж го тоя Перколес, – каза едното от тях, сочейки показващия мускулите си младеж наблизо край тях.
Навярно имаше предвид легендарния Херкулес от гръцката митология, като бе вмъкнал само малка добавка, за да подчертае дразнещото го перчене на младежа.
Другия се засмя и посочи с ръка едно високо, мършаво момче:
– Не знам за този, но виж онзи Хер Кокалес – каза той на приятеля си, имитирайки умението му да изменя името на Херкулес в зависимост от човека насреща.
Изведнъж едно от момчетата извика:
– Какво прави този малчо тук? Каква работа може да се очаква от него?
– Остави го, той е втора употреба, – засмя се един дебеланко и намигна на останалите.
Така и не се разбра, какво точно имаше в предвид пълното момче. Дали не приемаха сериозно работата му или че беше толкова дребен, та не очакваха да свърши кой знае колко работа.
Закачките и подмятанията продължиха, докато дойде камиона.
В тази надпревара между кашони, щайги и напрегнати момчешки тела се отличиха Хер Кокалес и онова невзрачно момче „втора употреба“. „Перколесите“ се криеха в настъпващата нощ и носеха по нещо от време на време, колкото да се каже, че и те са работили.
Сила се доказва, не чрез показност, а с истински дела.

Есента с мощна крачка нахлу в ежедневието ни. Вятърът по цял ден гони и събира намръщени сиви облаци, готови всеки миг да се сбият. А стане ли това хвърчат искри, раздиращи небето и се изливат потоци сълзи от не успелите да се наложат в боя.
Листата постепенно се отказват от пъстрата си премяна и навличат нови жълти, червени и кафяви роби, навяващи тиха тъга по отминалото буйно лято.
Учителят по рисуване крачеше по мокрия паваж и поглъщаше всеки нюанс на промяната наоколо. Така в него се зароди желание да прикани днес учениците да нарисуват есента, такава каквато я виждат. Той ускори крачка и радостно влезе в клас.
Думите му бяха изпълнени с нежността и омаята, изпълнили сърцето му от докосването на есента. Учениците наведоха глави, съсредоточиха се в белите листове пред тях, а след минута десетки ръце отразяваха с четки и бои новото чудо сътворено в природата, наречено есен.
Едно момче тихо седеше на последния чин. То дълго време не посягаше към боите и четката, а съзерцаваше главите на съучениците си. Изведнъж нервно взе четката и с плавни движения, започна навярно да изписва нещо красиво с цветовете пред него.
В края на урока, то подаде рисунката на учителя, а там „подутинки“, приличащи на тракийски гробници, се мъдреха на фона на залязващото слънце с имената на всичките му съученици.

Те живееха сред зеленина, красота и чистота. Планините над тях опирах уморените си чела в гъсти облаци, а птичата песен не секваше от сутрин до мрак. Бяха бедни хора и не можеха да си позволят много, но бяха щастливи.  Доволни от малкото, рядко се оплакваха.
Радваха се на черния хляб и ябълковия сладкиш. През лятото децата ходеха боси и изобщо не им идваше наум за обувки. За тях се сещаха чак през есента, когато започваха да се стягат за училище.
Един ден пощальонът пусна в една от пощенските кутии някакъв рекламен каталог. И това отрови целия им живот.
От този ден нататък никой не беше доволен и щастлив. Този каталог разстрои взаимоотношенията в семейството, в което бе попаднало и не само това….. Като „болест“ изпълзя и си проправи път към другите домове.
До този ден всичко беше тихо и спокойно, но навсякъде започнаха да разглеждат този каталог. Отначало само от любопитство, но после и с копнеж. Скоро хората забравиха за красотата на планината и всичко, което ги заобикаляше.
Вместо да излязат навън на чист въздух, те оставаха в домовете си, с погледи приковани в каталога, чувствайки се нещастни, че не могат да притежават всичко това.
Един ден мъж на средна възраст, с коса започнала да посребрява, се оплака:
– Жена ми постоянно прави намеци и ние да си вземем нещо ново, та да се почувстваме и ние като хората.
Друг изпъшка до него:
– Децата постоянно мрънкат за това и онова….
Нищо не бе както преди. Мирът и разбирателството бяха напуснали този благословен край.

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

Мъгла. Той се втренчи напрегнато. На сантиметри пред колата пътят изчезваше в кълбяща се стена от влажни сиви облаци.
– Нищо не виждам, –  каза той накрая.
– Винаги има какво да се види, стига да знаеш как да гледаш – отбеляза старецът до него. – Погледни от двете страни на пътя, виждаш ли как мъглата се вие на кълбета? А сега погледни право напред и виж как се движи там.
Той присви очи, взирайки се през стъклото, и изведнъж забеляза нещо странно.
– Изглежда, че пред нас се движи по-бързо, отколкото отстрани.
– Топлината, която се излъчва от пътя, кара мъглата да се движи – каза старецът. — А от почвата и камъните не излиза топлина, затова мъглата там е неподвижна.
– Значи така успяваш да задържиш колата върху пътя. — Той кимна впечатлен.
Старецът се усмихна:
– Е, също така и с помощта на бялата линия по средата.