Петров работеше в полицията. Веднъж той изнасяше лекция пред учениците от малките класове.

Изведнъж го прекъсна едно малко момиченце. Тя го изгледа отгоре до долу и попита:

– Вие от полицията  ли сте?

– Да, – отговори Петров.

– Мама ми каза, че когато имам нужда от помощ, трябва да се обръщам към вас. Така ли е?

– Да, така е, – каза Петров.

– Тогава, – тя подаде крака си, – можете ли да ми вържете връзката на обувката?

Понякога родителите се сблъскват с факта, че децата им имат някои особености, които затрудняват общението им с връстниците им. Майката и бащата трябва да се адаптират към особените нужди на детето. Често хората отстрани не осъзнават, колко е трудно това.

На синът на Антоанета Кирил му бяха поставили диагноза невербален аутизъм още, когато е бил на две години.. Майката бе забелязала, че хората рядко се съобразяват с нуждите на Кирил.

– Те не са длъжни, – казваше си тъжно Антоанета. – Аз съм тази, която трябва да прилагам големи усилия, за да може синът ми да живее пълноценен живот.

Кирил имаше проблем при общението с връстниците си, но когато стана на седем години, той имаше същите интереси, както и те. Обичаше да играе футбол, да плува и да гледа мултипликационни филми. Единствено не можеше да посещава детските партита, където имаше много шум и бе пренаселено от хора.

Веднъж Антоанета получи следната бележка от една друга майка:

„Тимотей седи на един чин с Кирил и той постоянно говори за него. Надявам се Кирил да дойде на празника. Ще има надуваеми замъци, балони и водни пистолети. Може би за Кирил ще бъде по-удобно да дойде по-рано, когато няма да има много хора. Бих искала да знам, ще можете ли да дойдете заедно с Кирил на празника. Надявам се, че децата ще се повеселят заедно“.

Когато Антоанета прочете бележката, тя се разплака. За първи път някой друг освен нея е взел под внимание особеностите на сина ѝ и иска да му достави удоволствие.

На такава покана не може да се откаже.

Една млада двойка донесе на своя духовен баща хиляда лева. По това време тези пари бяха много.

Но духовният им баща не искаше да вземе тези пари, защото нямаше нужда от тях, за това им каза:

– На мен не ми трябват тези пари. Благославям ги. А сега ги дайте на първия, който срещнете по пътя към гарата.

И двойката си тръгна. По пътя срещнаха овъргалян в калта пиян мъж.

Младата жена се изплаши и каза объркано на съпруга си:

– Какво ще правим сега? Та той е пиян. Как да дадем на такъв човек толкова много пари?

– Ще постъпим така, както ни каза нашия духовен баща, – невъзмутимо отговори мъжът.

Когато дадоха парите на този пиян човек, той изведнъж изтрезня и каза:

– Вие сте най- прекрасните хора, които срещам в днешния ден. Как няма да ви благодаря……вие ме спасихте от смърт.

Двойката го изгледа недоумяващо. Тогава пияницата им разказа следното:

– Аз работех в областта на търговията. При мен се появи недостиг точно от 1000 лева. Нямах пари в къщи, за да добавя от тях към останалите и да покрия дефицита. Очакваше ме затвор.

Двамата млади го гледаха съчувствено.

– Изпаднах в отчаяние и реших да сложа край на живота си, – каза окаляният мъж. – За да имам кураж да направя това, си пийнах малко.

Така отказаните пари от един свещеник, послужиха за спасението на живота на този търговец.

С какво право ние ставаме „царско свещенство“? По правото на Изкуплението. Готови ли сме безвъзвратно да забравим за себе си и да се молим за другите?

Постоянното копаене в себе си, непрекъснатата проверка, дали сме това, което трябва да бъдем, поражда егоизъм и нездравословно състояние, което няма нищо общо с обикновеното и духовно здраве на едно дете на Бога.

Докато ние нямаме правилните отношения с Бога, ще висим на косъм и от време на време ще се радваме:

„Каква велика победа спечелих“.

Такъв живот нищо не говори за чудото на Изкуплението.

Ние трябва да се отправим на път с безразсъдна вяра, че изкуплението е завършено окончателно и сега няма нужда да се тревожим за себе си. Трябва да започнем да правим това , което ни съветва Христос да правим.

Колко време ще отнеме на Бога, за да ни освободи от пагубните привички, да мислим за себе си?

Трябва да престанем да се учудваме на това, което Бог може да ни каже за самите нас.

Има само едно място, където можем да бъдем праведни – в Христос. И ако сме на това място ние трябва да служим  чрез изливане на молитви за другите.

Хора с деменция често забравят подробности от всекидневен си живот. Дори могат да се загубят.

Един ден в полицията се обади разтревожен женски глас:

– Моята майка е на 86 години. Тя има деменция и …. изглежда се е загубила.

– Обяснете спокойно какво точно се е случило, – помоли я дежурният полицай Миронов.

– Преди час тя излезе на разходка около къщата и още не се е прибрала. Излязох и я търсих наоколо, но не я намерих.

Петима полицаи заедно със кучета, тръгнаха да търсят възрастната жена.

Интересното е, че точно Миронов пръв я видя.

– Здравейте, – поздрави я любезно полицая.

– Не мога да разбера, – каза притеснено възрастната жена, – от къде се появи полицай в гората?

– И аз се разхождам, като вас, – отговори добродушно полицая.

– Защо пък не, – съгласи се старицата, – днес е прекрасен слънчев ден. Всеки човек има нужда от разходка.

Тя му се усмихна вече успокоена.

– Аз май се заблудих, – каза възрастната жена.

– Не се притеснявайте, – каза Миронов, – аз ще ви помогна.

След това той я хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към дома ѝ.

По пътя полицаят и жената разговаряха. При размяната на мисли,  тя се чувстваше като в свои води.

– В какво се крие тайната на вашият дълъг живот и здравето ви? – попита я Миронов.

– За това е необходимо да се води активен начин на живот и човек правилно да се храни, – отговори възрастната жена.

В тази история може да не виждате нищо особено, но нима не ви става хубаво, когато видите някой да се отнася добре особено към болен възрастен човек?

Миронов по-късно сподели с хората от квартала:
– За мен най-голямото отличие е да помагам на хората, така че те да се чувстват добре, независимо на каква възраст са.