Неделя. Скоро щеше да започне богослужението. Пламен огледа малкото хора в църквата и въздъхна:

– Какво беше тук? Имаше толкова много люде. Дори нямаше къде да седнат. А сега?

Един от дяконите на църквата Димитър, приближи Пламен и го потупа по рамото:

– Такива са сега времената. Трябва да се спазва дистанция, а има и много болни.

– Бях много по-малък, но си спомням как хората тичаха тук, за да чуят Божието Слово, – тъжно се усмихна Пламен.

– Да, но не със всеки бе така, – отбеляза Димитър.

– Леля Катя бе доста възрастна, но тя винаги бе първа тук, – спомняше си Пламен. – Веднъж я попитах: „Толкова много проповеди си слушала, сама си обучавала жени и деца на истините от Библията, не ти ли омръзна да слушаш пак същите неща?“

– Всеки път, когато слушаш или четеш Словото, Бог по различен начин ти говори, – поясни Димитър.

– Не е само това, – каза Пламен. – Това, което тя ми каза тогава, няма да забравя никога.

– И какво бе то? – полюбопитствува Димитър.

– „Ние ходим на църква и поради това, че някой може да има нужда от теб“.

– Права е била, – съгласи се Димитър. – И Библията го казва, да не оставаме събиранията си, за да се насърчаваме един друг.

В такова време като нашето нека се търсим едни други, особено тези, които не виждаме между нас по време на богослуженията.

В селото Никола го знаеха като християнин. Той редовно посещаваше църквата в неделя. Даваше милостиня. От него никой не очакваше нищо лошо.

В една тъмна безлунна нощ хванаха Никола да краде. Повечето не повярваха, че той може да направи такова нещо.

– Това е някаква грешка.

– Той е толкова добър човек.

– Всеки от нас би откраднал, но той не.

– И той е човек, възможно е да среши.

Никола бе арестуван и изправен пред съдията. Горкият не смееше да повдигне очи и да погледне съселяните си.

Когато дадоха думата на Никола, той наведе глава и почти плачевно изрече:

– Простете ми! Сбърках, но това не съм го направил аз, а моята грешна плът.

Всичко друго да, но това избягване на отговорност, разгневи съдията. Той бе склонен да му прости, но когато чу кой е истинският „виновник“, направо закипя от възмущение.

Всички бяха впери поглед в съдията и очакваха присъдата му. Усетиха недоволството му, но си казаха:

– Все пак той решава изхода на случилото се. Винаги е бил справедлив и точен.

Съдията погледна Никола, леко се усмихна и каза:

– Разбира се, аз ви прощавам, но вашето грешно тяло ще полежи в затвора.

Опашката не бе голяма. Недка погледна мъжа до себе си. До него се притискаше малко момиченце, а отстрани пристъпяше дребно момче хванало се за ръката му.

„Прилича ми на самотен баща, – помисли си Недка. – Ето липсва и пръстен на пръста му“.

Изведнъж Недка усети някакво раздвижване в себе си и долови тих глас:

– Плати тези продукти. Няма значение дали имаш пари …. ще получиш.

„Какво ще стане ако се объркат нещата и смутя този мъж?“ – паниката ѝ бе голяма.

Този път Недка усети силен тласък и добави:

„Добре. Разбрах“.

Когато дойде реда на мъжа, Недка се обърна към касиерката:

– Ще платя и неговата сметка.

– Сигурна ли сте? – смаяна попита касиерката.

Количката му бе пълна.

– Да, разбира се, – уверено каза Недка и подаде картата си.

Мъжът се разплака, а момиченцето го прегърна.

– А ето това е, което взимам за себе си, – каза Недка.

А на ум се молеше:

„Господи нека парите да стигнат“.

И Той го направи.

Когато Недка излезе мъжът я чакаше пред магазина. Той плачеше и прегръщаше двете си деца.

– Не знам как да ви благодаря, – прошепна той, задавен от плач.

– Всичко е наред. Не се притеснявайте, – усмихна се Недка.

„Господи, благодаря Ти, – молеше се в себе си тя. – Те имаха нужда от помощ и Ти не ги подмина“.

В неделя Недка отиде със семейството си на църква.

Мина хвалението и пасторът се готвеше да проповядва, когато погледа ѝ попадна в края на реда. Сърцето ѝ заби силно. Тя едва не припадна.

Там седеше мъжът от магазина с двете си деца. Недка се разплака.

„Дори не съм му споменавала, че съм християнка, – каза си Недка. – Просто се подчиних на Бога“.

Да, Бог е Този, Който бе привел мъжът и малките деца в църквата.

– Господи, благодаря Ти, – молеше се тихо Недка, – че със Своя тих глас ме подтикна да послужа за благословение на Твоите деца. Величая Те, че ме използва в Своя план, в който призова децата Си, за да узнаят повече за Теб.

Неделя. В ранната утрин всичко бе обгърнато от мастилен мрак. Бе малко преди зазоряване.

Войниците стояха пред гроба на Исус. Те не трябваше да заспиват, защото това се наказваше със смърт.

Бяха нащрек. От това зависеше живота им.

Внезапно земята се разтърси. Двамата стражи и да бяха малко се разсеяли, сега трепнаха.

Тъмнината се разкъса от ярка светлина. Тя придоби формата на ангел. Белите му дрехите искряха в мрака.

Ангелът се приближи до камъка, които блокираше входа на гробницата. Отмести го и седна на него.

Зейналият отвор, оформил се след премахването на камъка, разкри, че в гробницата нещо отсъстваше.

Тя бе празна.

Исус Христос възкръсна.

Днес е неделя. Осем часа е, а от детската стая се чува кавга.

– Момчетата пак са се скарали за нещо, – въздъхва с тъга Елена.

Тя стана от леглото и докато отиваше към стаята на децата си, ясно чува виковете им.

– Махни този глупав пъзел оттук! Не виждаш ли че строя път?! – крещеше Кирил.

– Много ти е крив пътя, – присмя му се Николай. – Гадно ми е да го гледам. Сега нарочно ще го разритам, за да не ми се мярка пред очите.

– Само опитай! – закани се Кирил. – Веднага ще ти разруша пъзела.

– Мразя те! Ще кажа всичко на мама…..

– Доносник …. Чудя се защо изобщо си нужен в нашия дом?!

„Колко пъти съм им обяснявала, че са братя, – тъжно си помисли Елена, – че трябва да са добри един към друг, да се подкрепят…. Какво да правя? Трудно ми е постоянно да ги наблюдавам“.

– Не , в никакъв случай не трябва да им позволявам да си говорят така – и тя с решителна крачка тръгна към детската стая.

Елена влезе, но те не я усетиха.

– Какво е това? – строго попита тя. – Пак вашите кавги…..

Двамата виновно наведоха глава.

На Елена много ѝ се искаше да се извинят един на друг. Дори ги бе насърчавала за това, но нямаше резултат.

Тя бе решила в себе си:

„Няма да се махна, докато не се успокоят и не забележа помирение по между им“.

Двамата се гледаха враждебно. В стаята цареше тишина. Минаха няколко минути.

Внезапно Кирил се усмихна и подаде ръка на брат си. Това беше края на глупавата им свада.

Елена не бе сигурна, че утре нямаше да се сдърпат за нещо друго, но все пак днес бе постигнато помирение.

Ако родителите се държат учтиво и внимателно един към друг, към деца си и към непознатите хора, тези „битки“ ще спрат, а може изобщо да не се появят.

Вежливите и уважаващи родители имат учтиви и почтителни деца.