В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

Много рядко на небето могат да се видят, наред с обичайното слънце, няколко лъжливи светила. Те се получават от пречупване на слънчевата светлина в движещи се във въздуха ледени кристали.

Това явление се нарича паргелий. В миналото то се е смятало за предзнаменование на важни исторически събития.

Например, в „Слово за полка на княз Игор“ се описва, че над земята са засияли четири слънца. Това „предрекло“ настъпването на враговете и пленяването на княз Игор.

Три слънца появили се преди битката при Мортимерс Крос, едно от главните сражения на Червената и Бялата роза изплашили войниците. Бъдещият крал Едуарт IV ги убедил, че това е Светата Троица и Бог е на тяхна страна.

Веднъж петелът се качил на стобора и започнал силно да кукурига. Чул го гърмът и му казал:

– Всички чуват силния ти глас, но моя се чува надалече.

Петелът се настървил:

– Нима ти се опитваш да се сравняваш с мен?

– Разбира се, – отговорил гърмът. – И имам право за това.

Дълго спорили двамата. Накраят гърмът предложил:

– Всеки от нас ще извика на жена си отдалече  да приготви богата гощавка, а на другия ден ще отидем да видим, дали са чули. Само че ти ще слезеш от стобора и ще отидеш до онова дърво край гората и от там ще извикаш, защото от тук кокошките винаги те чуват.

– Нека бъде както си рекъл, – казал петелът.

Двамата отлетели към гората. Черната кокошчица тръгнала след тях, като се криела във високите треви.

„Толкова е невниматлен моя петльо! – мислила си тя. – Трябва да ги проследя, ами ако на петльо му се случи някоя беда…..!“

Тя така добре се скрила, че не я видели от дървото петльо и гърмът. Седи тя между високите треви, трепери, но очи от мъжа си не сваля.

Гърмът загърмял, затрещял, така че цялото небе се разтресло. Хората и зверовете онемли от страх.

– Чуваш ли ме, жено? Искам да приготвиш богата трапеза, че да нагостя моя храбър съперник.

„Ох, колко силно трещи, – мислила си кокошчицата, – но гласът на моя мъж е по-добър….“

Петелът също извикал, колкото се може по-силно, изпънал криле и се разпляскал. Черната кокошчица веднага се прибрала и веднага казала на останалите кокошки бързо да приготвят празнична трапеза.

Дошъл гърмът на гости на петела и се удивил:

– Каква добра стопанка имаш.

– Когато чух мъжа си да вика от края на гората, веднага се хванах да приготвям трапезата, – казала хитрата кокошчица.

А петелът се надувал, перил се и вярвал, че толкова силно е кукуригал, та чак от края на гората са го чули.

След това гърмът повел петела при своята жена.

– Чух, че ми каза да приготвя богата трапеза, – започнала да обеснява жената на обидения гръм, – но защо трябва да те слушам? Ако искаш такава, направи си я сам.

Засрамил се гърмът и повече не настоял, че той има по-силен глас. Разбрал, че не е важно какъв глас имаш, а каква е жена ти!

Това природно явление е удивително по своята красота.

То се наблюдава, когато слънцето се издигне високо в небето. Слънчевите лъчи минават през високите облаци, състоящи се от ледени, шестенни кристали.

Слънчевата светлина се пречупва в тях и се образуват причудливи образи. А пред нас застава „огнена дъга“.

Това явление не е локално, то може да се разпростре на няколко стотин квадратни километра.

Когато топлата южна нощ, разпръсне на черното кадифено небе безброй елмази, нестинарките запалват огън. Според народната легенда, огънят под открито небе защитава от зли сили, а ако преминеш над него ще погледнеш в друг непознат свят, където няма суета и мръсни помисли. Ще се очистиш от всичко ненужно и ще разбереш същността на нещата. За това смятат, че нестинарките могат да предсказват бъдещето.
Първо те изпадат в транс, сякаш са хвърлили невидим мост към друг свят.
Към догарящия огън пристъпят мъже и жени облечени в дълги бели ризи с икони в ръцете. Под звуците на гайда и тъпан, с отнесен поглед, те започват да танцуват върху въглените, пламтящи в тъмнината. Всеки, който види това за първи път, не може да повярва на очите си. След това няма никакви изгаряния, само пепел, която се измива с вода.
Твърди се, че танца върху горещи въглени е само част от ритуала, в който нестинарът влиза в контакт с покровители и предци. Своето изкуство те предават по наследство, от поколение на поколение. Не може да се откаже от такъв дар, защото ще навлечеш на себе си и на близките си беда.