Един богат човек дълго време бил тежко болен, но скоро му олекнало и той оздравял. След боледуването си излязъл в близката градина. Бил хубав пролетен ден. Той почувствал прилив на щастие, очите му се изпълнили със радостни сълзи. Вдигнал взор към небето и мощно възкликнал:
– Господи, как мога да ти се отблагодаря за здравето, което ми дари? С радост бих пожертвал целия си имот.
По това време край него минал по-възрастен мъж. Той чул думите на богатия човек и му казал:
– Ела с мен!
Богаташът веднага тръгнал след човека. Скоро стигнали до една бедна, малка, схлупена къщурка. Стопанина на този дом лежал болен. Жената плачела. Децата били в дрипи и постоянно искали хляб.
– Помогни на тези хора, – казал възрастния мъж, – това са по-малките братя на Христос.
Богатият човек веднага се притекъл на помощ . Възрастният човек се усмихнал и казал:
– Така прави и занапред. Първо издигай поглед към небето, а след това погледни и към земята, за да видиш на кого можеш да помогнеш.
Когато срещнеш нуждаещи се лице в лице, милосърдието трябва да действа без отлагане. Всяко добро дело е жест на милосърдие.

Тя беше дребна женица и преподаваше на децата в една църква. Те бяха буйни и палави. Сред тях имаше едно момиченце с две плитки, което постоянно ги премяташе ту отпред, ту отзад. То живееше в сложна обстановка, която го бе превърнала в срамежливо и свито дете. Слушаше винаги внимателно, но си оставаше безмълвно.
Днес учителката и разказа за небето, където няма да има сълзи и смърт. Момиченцето попиваше всяка нейна дума. Накрая вдигна ръка и без да дочака разрешение да говори, бързо каза:
– Госпожо, а там има ли място за такива като мен?
Гореща сълза издайнически се изплъзна от окото на учителката и опари бузата й. Този спонтанен вопъл на детето докосна нежните струни на сърцето й. Това беше вик за помощ…..
Сърдечна усмивка се разля по Божието лице и Той изпрати мъничко благодат, която се отрони през пукнатината на небосвода и напои едно страдащо, самотно, малко сърчице……

В ириса на човешкото око, няма пигмент със син или зелен цвят.

Единственият пигмент на оцветяване в очите е меланин. При определена концентрация на цвета, очите варират от светлокафяви до почти черни.

При ниско съдържание на меланин късите вълни на светлинния спектър не се поглъщат от мембраната, а се отразяват. В резултат на това отчитаме сини, зелени и сиви очи.

Този ефект се обяснява с Релеевското разсейване на светлината. То обяснява и видимия син и сив цвят на небето.

Тази необичайна река се нарича Селеста. Тя се намира в Националния парк Тенорио в Коста Рика. Отличава се с необичайния си цвят на водата. Цялата вода сияе в наситен тюркоазен цвят.

Това явление се дължи на вулканична активност в региона. Сярата си взаимодейства с карбонат в резултат, на което водите на реката са уникално оцветени. Основен източник на сяра и карбонат е близко разположения вулкан Тенорио.

Според една местна легенда, по времето, когато Бог е създал света, за да оцвети небето в син цвят, потопил четката си във водата на реката.

В отделни места се срещат горещи извори и спокойни завои. На едно от местата е разположен красив водопад.

Небето стана изведнъж странно пепеляво. Тресна светкавица и го разцепи. Мълниите зачестиха. Изкочи силен вятър. Дърветата се замятаха, като хора преживяващи някакъв ужас, скубещи косите си.

Рукна дъжд. Сякаш всичкото зло се бе събрало на едно място и вещаеше всеобща погибел.

Стихията ревеше като ранен звяр, изпълнен със ярост. Цялото небе се тресеше, святкаше и гърмеше.

Отпрани ламаринени покриви трещяха по пътя. Въздухът се изпълни с напрежение. Светлините по прозорците угаснаха. Настана мрак, който от време на време се разсичаше от мълниите. Ето, че и те постепено намаляха, а дъждът се усили. Капките му станаха по-едри и по-спокойни.

Но стихията не престана. Вятърът безжалостно заудря по стените на къщите. Хората в тях силно се сгушиха под завивките си, очаквайки утихването на разбунтувалата се природа.