Един млад мъж водел недобър начин на живот и натрупал много дългове. За да изплати дълговете си и да продължи да живее разгуления си живот, той започнал да присвоява от мястото, където работел, чужди пари.
Така той потъвал все по-надолу и по-надолу. Сумите, които откраднал достигнали такива размери, че той повече не можел да вземе от там. Всеки ден живеел под заплаха, че ще бъде уличен като крадец. Завладяло го отчаяние.
Един ден напуснал дома, родителите си и решил да се самоубие.
Пътят му минавал край една църква, в която по това време се провеждало богослужение.
Свещеникът четял: „Обаче, ето, отивам напред, но няма Го, и назад, но не Го виждам. Наляво, но не мога да Го видя; Крие се надясно, и Го не виждам“.
Изведнъж свещеникът спрял четенето и възкликнал:
– Йов, защо не погледнеш нагоре?!
Тези думи дълбоко се врязали в сърцето на младежа. Той също така не виждал никакъв изход, нито напред, нито назад, нито надясно, нито наляво и изглеждало, че за него имало само един начин да се отърве от всичко, като се самоубие.
Но сега той вдигнал очите си нагоре към Бога и Неговата благодат. Когато никаква човешка намеса вече не може да помогне, единствено само това можело да го спаси.
Думите, казани от свещеникът, се превърнали в повратна точка в живота на младия човек. Той намерил своя Спасител Исус Христос и получи прощение на греховете си. Тогава Бог да му помогнал да се измъкне и от заплетената финансова ситуация.

Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Околната среда старада заради човешката дейност. Човек замърсява всичко около себе си с какво ли не.
Особено опасно става, когато потъне някой съд, пренасящ нефт. Водата почернява от разлетия петрол.
На брега La Jolla всички помислили, че водата е замърсена с нефт. Тъй като потъмнялото място приличало на разлят петрол.
Това означавало само едно, че там е опасно за къпане.
Но както се казва : „Не всичко, което блести е злато“.
Оказало се, че „нефтеното петно“ е пасаж от риби, заемащ пространство с дължина 100 метра и ширина 15 метра. Там имало милиони екземпляри.
Ето така множество риби предизвикали паника у местните жители.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Понякога хората се развиват в една и съща посока с партньора си, а друг път не.

Бонка беше беше на гости на леля си. Отдавна не бяха се виждали. Но това не беше единствената причина.

Бонка скоро претърпа катастрофа, на косъм се отърва, а край нея всички бяха мъртви. Тя имаше нужда да поговори с някого, за това отиде при леля си. След като почина майка ѝ, леля ѝ стана най-близкия човек.

– Гледам по различен начин на толкова много неща след катастрофата.

– Навярно ти е трудно и си задаваш много въпроси, – каза леля ѝ.

Намотката продължаваше да потраква, а ръцете на възрастната жена се движеха още по-бързо.

– Защо не сподели това, което те измъчва с Марин?

Бонка си бе задавала същия въпрос десетки пъти.

– Ще започне да ми обяснява колко разбираемо е това след такова травмиращо преживяване, като катастрофата, – каза тъжно Бонка, – но че ще премине. Ще ме попита как съм могла да си помисля, че има връзка с други жени. Ще каже, че за него аз съм единствената. И ще успее да ме убеди, лельо. Много го бива в това. Има готов отговор за всичко.

Колелото забави въртенето си, намотката спря да се движи.

– Ами ходихте ли на брачна консултация?

– Пробвах. Би могло да има полза, ако и Марин идваше с мен на тях, но той смята, че няма нужда от това. Според него става дума само за моята неувереност.

– Ами, ако го заплашиш с развод?

Бонка бе мислила и за това.

– Ще се изсмее и ще каже, че нямам основание за това.

– Прелюбодейството какво е?

– Ще твърди, че никога не е имало такова и че съм си въобразила някои неща. Ще каже, че след катастрофата виждам всичко в черно. Че нямам и представа какво означава един развод. Че ако знам колко лошо може да свърши всичко за мен, дори не бих си го и помислила.

– Определено не са думи на любящ съпруг.

Нищо от онова, което Марин правеше, не показваше истинска любов. Той никога не се съобразяваше с нея, не правеше жертви заради нея. Всичко бе строго програмирано. Тя е съпругата му. Следва да ѝ купуваш скъпо бельо за рождения ден, цветя за годишнината, бижута за Нова година. С това за него се изчерпавше понятието любящ съпруг.

– Но защо? – недоумяваше леля ѝ. – Какво получава той? Има любовни афери, не изпитва любов, защо тогава иска бракът ви да продължи?

Бонка се засмя горчиво.

– Защото знае, колко много получава от мен. Друга жена на моето място, особено ако е по-млада, би имала повече изисквания. Не би се примирявала с изневерите му. Нито би оставала сама в кухнята в десет и половина вечерта, за да разчиства след вечеря, когато неговата компания е била у нас на гости. А през това време Марин си сяда във фотьойла вдига на възглавничка краката си и гледа късните новини.

– О, – извика леля ѝ.

– Да знам, – тъжно се усмихна Бонка. – Положението не е завидно.

Но по някакъв начин трябваше да се разрешат нещата. И този болезнен начин на живот за Бонка, да се прекрати.