Шест годишно момиченце и изведнъж му расте втори зъб  до другия. Зъболекарят казва на майката:
– Млечният зъб трябва да се извади, а вторият с времето ще заеме мястото си.
До сега на това дете не е ваден зъб, освен това млечният стои здраво и не се клати. Майката е притеснена, от мисълта: „Колко много ще я боли! Как ли ще го понесе моето малко момиченце?“
За да утеши дъщеря си след ваденето на зъба, майката купи много хубава плюшена катеричка, която реши да даде на момиченцето си щом излезе от зъболекарския кабинет.
Най-накрая настъпи и този ужасен ден. Нищо неподозиращото момиченце влезе в кабинета при зъболекаря. След минута от там се чу пронизителен вик. Сърцето на майката се обля в кръв….
И ето, от кабинета извеждат нейното разплакано момиченце.
Детето погледна майка си, обвинявайки я, само с очи, за предател. Без да отрони нито думичка седна до нея.  Майката припряно извади от чантата си катеричката, подаде я на детето и започна да го утешава тихичко.
– Всичко ще се оправи. Ще ти се появи ново зъбче. То точно ще застане на мястото на изваденото……
Момиченцето взе играчката, дълго я гледа и въртя в ръцете си. Изглежда и допадна. Зарови нос в пухкавата катеричката и със стиснати зъби изсъска:
– Колко играчки ще ми купиш, ако си извадя всичките зъби?

На един кораб веднъж избухнал пожар. Той плувал по канадските езера. Сред пътниците настанала паника. Един златотърсач от Калифорния се връщал с този кораб у дома си. Той вързал съкровищата си на кръста, сложил спасителния пояс и така се надявал да доплува до брега.
Когато се готвел да скочи във водата към него притичало момиченце и отчаяно завикало:
– Спасете ме! Нямам баща, който да ми помогне. Аз съм сама и не мога да плувам. Моля ви, спасете ме!
Прекрасното детско лице било обляно в сълзи. Две уплашени очи гледали умолително златотърсача. Той погледнал товара си и нежната детска ръка, която се протягала към него. В главата му засвяткали, като светкавици в буря, противоречиви мисли:
„И двете не мога да спася! Трябва да оставя златото или детето!“
Решително хвърлил товара си в езерото и хванал момичето за ръка.
Скок. Неимоверни усилия и отчаяна борба. Накрая доплувал до брега. Излязъл на брега и изпаднал в безсъзнание.
Когато дошъл на себе си, момиченцето стояло до него и му разтривала гърдите. Сълзи се стичали по нежното му личице. Колко скъпо му било сега това дете. Той го бе спасил с цената на съкровищата си,  които изгуби, а те са събирани с тежък труд, в течение на много години.
В света се чуват милиони гласове, вопли на наранени сърца, гинещи в греха и множество пороци. Чувате ли ги? Те молят!
– Помогнете ни! Спасете ни!
Изхвърлете вашите временни съкровища, човешките души са много по-скъпи! Покорете се на Господа и Той ще ви направи оръдие за спасение на хората.

В парка дотича Таня, четиригодишно момиченцв с палави плитки на главата. С нея се запознахме преди два дена, Личицето й бе грейноло, а устата й не спираха да говорят.
Спря до мен, хитро ме погледна и каза някак тържествено:
– Вчера ми купиха красива рокля. Познай в какъв цвят е!
Започнах да изброявам всички възможни цветове, но малката палавница постояно поклащаше глава, давайки ми да разбера, че не съм уцелила правилния цвят.
– Е, подскажи ми поне първата буква, – примолих се отчаяно.
Малката хитруша ме погледна загадъчно, ококори очи и тържествено каза:
– Започва с буквата „ф“, – наслаждавайки се на моето недоумение.
– Фиолетов, – нерешително попитах.
– Не, -в това отрицание съ съдържаше тържество и победен вик.
Въздъхнах печално, наведох глава и казах:
– Предавам се! Какъв цвят има новата ти рокля?
– Фкутийков, – радостно извика Таня.
Навярно роклята и бе от някакъв кариран плат, но аз така и не успях да отгатна цвета.

Едно малко момиченце се роди преждевременно. Теглото му беше под нормата. Лекарите не даваха надежда, че ще оживее, но родителите му се молиха и то оцеля.

Сега то е една топка енергия, даряваща всеки с една нестихваща усмивка. Подскача игриво между хората, а те го прегръщат и даряват с много целувки. То няма много играчки, но живее в любящ дом, сред своето семейство.

Баща й при едно сбиване остана без една ръка, а майка й беше бивша наркоманка, но това дете бе цялото им богатство. Не напразно я бяха кръстили Миракъл, което означава чудо.

Малко момиченце, чийто баща бил войник, се премествало на друго място. То седяло на летището сред оскъдното имущество на семейството си.

На момиченцето му се доспало. То се облегнало на пакетите и чантите и затворило очи.

От там минала една възрастна жена. Спряла и го погалила по главата.

– Бедно дете, – казала тя. – Навярно си нямаш дом!

Детето я погледнало учудено.

– Ние си имаме дом, – казало то. – Просто нямаме къща, в която да го сложим.