Николай и Зина с радост очакваха раждането на детето си. Те дълго си говореха, как ще го водят на разходка, ще му четат приказки, ще си играя заедно с него, ще го обучават и му показват различни неща.

Дългоочаквания ден настъпи. Раждането протече много тежко и лекарите се принудиха да направят секцио.

За щастие момиченцето, което кръстиха Райна, беше добре, но Зина изпадна в кома. След раждането тя изгуби съзнание и не даваше никакви признаци на живот през следващите няколко часа.

Николай и роднините се молиха и вярваха, че Зина ще дойде на себе си и ще прегърне малката си дъщеричка.

Но чудото се бавеше.

Лекарите се бяха отчаяли и вдигнаха ръце от младата родилка.

Една от медицинските сестри каза:

– Знам от опит, че за новороденото докосването от майката има огромно значение. А защо да не направим обратното?

– Сигурна ли си, че ще има някакъв ефект? – попитаха я останалите, които бдяха над родилката.

– Не знам, – каза медицинската сестра, – поне да опитаме. Може да подейства.

Сложиха бебето в ръцете на майката. Райна започна да плаче, да крещи и …. стана чудо.
Зина отвори очи и се върна към живот.

След няколко дни тя се прибра у дома и разказваше на близки, познати и приятели:

– Лекарят ми каза, че викът на дъщеря ми ме е накарал да се върна в съзнание.

Всички се радваха край нея и прегръщаха малкото момиченце, което бе помогнало на майка си да оживее.

Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Пламен откак се помнеше живееше в един детски дом. Той беше чувал за майки и бащи, но неговите родители и тези на децата около него нито един път не дойдоха да ги видят.

Неведнъж бе виждал щастливите лица на деца хванали родителите си за ръка и бебета, които нежно бяха прегръщани от майките си.

„Къде ли е моята майка, – питаше се Пламен. – Нима ме е забравила?“

Веднъж чу как една възрастна жена крещеше на едно малко момиченце:

– Зарязала те е, защото си ѝ попречила да си живее живота …

Тогава Пламен плака за изоставеното момиченце, а после и за себе си. Той се почувства отхвърлен и ненужен.

Пламен научи бързо буквите и един ден реши да напише писмо до майка си.

„Мамо, прости ми, че съм се родил, че съм ти попречил в живота. Не исках да се случи така. Не знаех, че ще бъда излишен.

Мамо, съжалявам, че не съм такъв, какъвто си ме искала. За това навярно не ме харесваш и не желаеш да ме обичаш.

От първият момент на живота си, аз съм нещастен, а за всички хора в този свят съм напълно чужд.

Не те обвинявам, в нищо не си виновна, но знай, че без всякакво „но“ те обичам. Мамо, искам да се прибера при теб в къщи, няма да те обиждам или наранявам.

Без теб животът ми е пуст и мрачен“.

Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?

Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.

Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.

– Какво искаш? – кресна тя на детето.

– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.

На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.

Майката се вбеси и бутна момиченцето.

– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.

След това майката тръгна нанякъде и изчезна …

Момиченцето седна на една от  пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.

Наталия не посмя веднага да се намеси.

„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.

Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.

Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.

– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.

– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…

– Но ….

– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.

Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.

– Хапни си, – каза Наталия.

Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.

– А къде е баща ти? – попита Наталия.

– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.

– А майка ти?

– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.

Наталия погледна изумена детето.

– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….

Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.

Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:

– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?

Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.

В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…

Младен скоро стана татко. Той реши да снима дъщеричката си и да се похвали в социалните мрежи с нея. Така той постави нейна снимка в мрежата, на която дъщеря му недоволно гримасничи след къпане.

Много от хората, които видяха снимката я одобриха и го поздравиха. Други се пошегуваха с младия баща:

„Когато порасне, тя няма да се омъжи за червенокос и брадат мъж с татуировки“.

Но сред остроумията имаше един коментар, който сериозно разтревожи Младен.

В него педиатър пишеше:

„Струва ми се , че бебето има жълтеникави очи. Не твърдя нищо със сигурност, понякога една снимка може да е малко жълта. Но ми се струва, че на момиченцето кожата и очите имат жълт отенък. Възможно това да е физиологична жълтеница….. Надявам се, че всичко с бебето е наред, а у мене просто е надделяла професионална параноя“.

Загриженият баща за всеки случай реши да провери здравето на дъщеря си и се консултира с лекар.

В поликлиниката потвърдиха:

– Детето има неонатална жълтеница.

– Това опасно ли е за нея, – попита уплашено Младен.

– Детето просто трябва да бъде повече време на слънце или да премине курс на фототерапия. Ако не започнете лечението на жълтеницата веднага, това може да доведе до печални последствия.

Ето как една снимка и навременен коментар запазиха здравето на едно бебе.