Симеон бе скръстил ръце пред гърдите си и мърмореше недоволно:

– Това живот ли е? Скапана работа.

Христо го подкрепи:

– Суров и на места миризлив, без всякакъв блясък.

Симеон продължи да негодува:

– Правя всичко възможно, за да се възползвам максимално от създалите се обстоятелства, но каквото и да правя, всичко се пропуква. Неприятности натискат от всякъде. На нокти съм от напрежение. Чудя се дали Бог има място за човек като мен?

– Ей, момчета, какво сте увесили нос?! – плесна с ръце Мая. – Отговорите ще намерите в Рождество, което е израз на безкрайната Божия любов към нас.

– Рождество, та Рождество, – намръщи се Христо. – Празникът свърши.

– Чуйте! – усмихна се Мая. – Няма място, където Божия Дух да не може да отиде. Има надежда и за най-закоравелия. Разстоянията нямат значение.

– Е, Той може да достигне всеки, но въпроса е как ние ще откликнем, – примирено призна Симеон.

– Любовта Му няма граници, – възкликна радостно Мая.

На лицата на Симеон и Христо изгря усмивка.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.