Има дни и дни, но не и като този. Уж слънцето печеше, а усещаш хлад във въздуха. Повехналите растения и пожълтелите листа са свидетелство за царстващия все още не натрапчив студ.

Дако постоянно се усмихваше и все си свиркаше с уста, но днес изглеждаше необичайно тих.

– Как да израствам в светлината на Божието присъствие, като и днес се провалих. Отново не устоях.

Изведнъж Дако се усмихна, защото усети ласка и дочу познатият тих Глас:

– Твоята слабост съвсем не ме отблъсква. Напротив тя притегля Моята сила, която протича през сърцето ти, което е благоразположено към Мен.

Дако тъжно се усмихна и вдигна ръце:

– Когато закъсам, все до Теб опирам. Докога?

– Глупаво е да се осъждаш за това, че имаш често нужда от помощ. Нека Моята любов изпълни сърцето ти.

– Продължавам да се съблазнявам и греша, а Ти ми казваш да не се притеснявам от това.

– Не хленчи и не се бунтувай. Когато стане труден пътя благоразположеното сърце само благодари.

– Аз Ти има доверие, но …..

– Когато се предаваш на волята Ми, ти Ми оказваш висша форма на доверие.

Дако само въздъхна. Лицето му засия и се появи обичайната му усмивка.

– И не забравяй, – добави Гласът, – в безмълвие и увереност е твоята сила.

Последните слънчеви лъчи обагриха листата на дърветата в огнено червено. Водата на реката блестеше като разтопен метал.

Тук там се появяваха светлинки. Сновяха коли и автобуси. Хората се прибираха по домовете си.

Младен седеше на терасата и съзерцаваше гаснещия ден.

Той си мислеше за признанието, което получаваше на работата си, харесванията в социалните мрежи и похвалите на другите.

Усещането бе прекрасно, но внезапно разбра, че това не му е достатъчно и копнее за още нещо.

Като всеки човек и Младен искаше да бъде забелязан и отличен в каквото и да е.

Само врагът на човешката душа може да предлага по невероятен начин съблазънта на парите, влиянието и властта.

Младен не бе изключение, той много пъти се бе молил Бог да направи нещата, както на него му харесваше.

А сега си зададе въпроса:

– Трябва ли да изпитвам Господа по този начин? …..Не съм създаден да бъда Светлината, която е самият Исус, а трябва само да я отразявам…… Да, призован съм да говоря Неговото Слово на другите.

Младен осъзнаваше, че ако се стреми към слава, това означава, че търси нещо, което принадлежи на Създателят.

– Необходимо е да търся самият Него, – продължи разсъжденията си той. – А когато дойдат изкушения от този род? …. Просто трябва да отразя Светлината на Бога и да изговарям Неговите думи. Само така Божията слава ще се изявява.

Младен падна на колене.

– Господи, много пъти опитите да бъда харесван са ми пречили да отразявам светлината Ти. Прости ми. Помогни ми да усещам това лукавство на врага навреме и да те следвам със всичко, което имам в себе си.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.