Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?
– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.
Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:
– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.
Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.
– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.
Кирил погледна изненадано баба си:
– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.
Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.
– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.
– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.
– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.
– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.
– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.
– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.
Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.
