Тя мразеше асансьора и никога не се качваше на него. Изкачваше се по стълбището и ходеше дори до деветия и единадесетия етаж пеша. На отделните площадки си почиваше, за да възстанови дишането си и продължаваше напред.
– Стълбата е като живота, – казваше често тя.
В метрото не се качваше на ескалатора.
– Търпение и малко усилие, – повтаряше тя. – Всичко трябва да постигнеш сам. Започни, а после то само ще се получи. Дай и ще ти се върне десетократно повече…..
Нейните приятели смятаха, че тя ще живее над сто години, но тя само се усмихваше на приказките им и казваше:
– Страхувам се, че тази тризначна цифра не е за хората. Навярно ако живея толкова дълго ще приличам на вещица.
Тя имаше невероятен глас изпълнен с различни нюанси. Топли, доброжелателни за приятели. С хората беше официално учтива, но се е случвало и до ледени и студени нотки.
По особен начин тя разговаряше с животните, които обичаше.. Често можеше да се чуе как казва „душичко“ или „Вие“, когато се обръщаше към някое бездомно куче с тъжни очи или разплакана в двора котка.
По много особен начин тя четеше стихове. С ясен, дълбок, мелодичен, напомнящ на виолончело глас.
Внезапно се разболя. Упорито се противопоставяше на болката и страданието си…
Няколко дена преди да напусне този свят казваше, че вижда врата, на която е написано нейното име. Тясмяташе, че там се е освободило място за нея….
Почина малко преди да навърши 99 години….

Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Едно магаре си похапвало от един кактус. Наблизо минало едно куче. То попитало магарето:
– Какво ядеш?
– Най-прекрасната храна на света, – отговорило магарето.
Кучето приближило и захапало кактуса.
– Ах ти, лъжец такъв, – завикало недоволно кучето, – ти нарочно ме изпързала. Сега моята уста е пълна с бодли! Вкусът на този отвратителен плод съвсем не прилича на сочения къс месо, за който си мислех!

Конете живеят по трийсет години. Те нищо не знаят за джина и виното.
Овцата след двайсет години умира. Тя също от вино и бира не разбира.
И телето живее трезво, но след осемнадесет и то си отива.
Почтеното куче живее само петнадесет години, въпреки че коняк и ракия не пие.
Кокошката само вода си пийва, но след десет години и тя с живота се прощава.
Ами котката? На мляко я кара и пак не напредва във възрастта
Не пият животните, но все пак преждевременно хвърлят топа.
А разгулните, грешни, попийващи хора доживяват шейсет, че и повече даже.
А се срещат родени с късмет екземпляри, които изкарват до сто независимо от алкохолните пари!

Вълкът бе измършавял и отслабнал. Бе станал кожа и кости. Веднъж срещнал едно куче с дебел врат и лъскава козина. То гордо пристъпвало. Вълкът искал да го разкъса, за да утоли глада си, но разбирал, че за това няма да му стигнат силите. Започнал да се умилква около песа и да го величае.
– Ела с мен в града и ти ще бъдеш добре като мен, – казало му кучето. – Щом дойдеш там така ще се преобразиш, че после не би могъл да се познаеш. Нима е по-добре да скиташ по планините и да гладуваш по цели дни? На това живот ли му викаш? Друг е нашият живот. Хранят ни всеки ден. От яденето много огризки остават, а и господарят не се скъпи за ласки.
На вълкът лигите му потекли, когато чул за угощение. Замечтал се за бъдещ пир.
– А какво трябва да правиш в замяна на това? – попитал вълкът.
– О, всичко е много лесно. Не трябва да пускаш в двора чужд човек. Трябва да не лаеш домашните и да срещаш радостно стопанина си.
Вълкът бил готов да тръгне, омръзнал му бил глада и мизерията. Но изведнъж забеляза, че кучето няма козина на врата си.
– Защо ти е протъркана шията?
– А, това е дреболия!
– Не е току така нали? Кажи ми!
– Е, понякога ме връзват със синджир.
– Синджир?! – извикал вълкът. – Нямаш свобода?
– Защо ми е? – казал песът.
– Но как, това е ужасно. По дяволите пировете и пълният стомах, свободата е по-скъпа от тях. Завържат ли те край….
И вълкът хукнал към гората.