Ако изредим всички видове характери, раздадени на милиардите представители на животинското царство, ще видим, че всеки вид има своя определена отличителна черта. Но всички тези черти, с всичките им нюанси са раздадени и на човешкия род. Не се съмнявайте, че всеки човек притежава по десетина и повече от тези черти, а у много хора могат да се намерят следи и от разновидностите на всяка една от тях.

Заекът се отличава със своята плахост и страхливост, чужда му е храбростта, дързостта, хищността.  Затова, когато става дума за заека, ние неизбежно си спомняме за неговата страхливост, но не и за невероятната му плодовитост.

Когато говорим за мухата и бълхата знаем, че по дързост и наглост те превъзхожда всички животни, дори човека. Ако тези животни имат някакви други качества, те дотолкова са засенчени от току-що споменатите, че изобщо не се сещаме за тях.

Когато става дума за пауна, веднага ни идва наум неговата надутост и нищо друго. Заговори ли се за козела, сещаме се за неговата похотливост. Стане ли дума за кучетата, мислим за тяхната вярност. Спомене ли се котката, идва ни наум нейната независимост, само ако сме невежи, бихме се сетили за коварството, черта, която притежават по-скоро някои породи кучета и котката.

Човекът е взел всяка черта, която притежават. Но той се различава много от животните. Не притежава нито една черта, която в еднаква степен да е характерна за всички същества от неговата порода. Когато казваме, че мухата е безкрайно нахална и дръзка, ние имаме предвид всички мухи, когато казваме, че заекът е много страхлив, това се отнася за всички зайци, когато казваме, че паякът е кръвожаден, това се отнася за всички паяци, когато казваме, че агнето е кротко и наивно, това се отнася за всички агнета, когато казваме, че козелът е похотлив, това се отнася за всички козли. Едва ли има животно, което да не може да се охарактеризира пълно и изчерпателно само с по една негова черта, но човек никога не може да се обозначи по този начин.

Не всички хора са страхливи като заека, не всички са дръзки като мухата, не всички са кротки и наивни като агнето, не всички са кръвожадни като паяка и осата; не всички са крадливи като лисицата и свраката, не всички са надути като пауна, не всички са красиви като златната рибка, не всички са игриви като маймуната, не всички са похотливи като козела.

Човешкият род не може да се опише с едно-единствено определение. Всеки индивид трябва да се разглежда сам за себе си. Един е дързък и храбър, друг е страхлив; един е добър и кротък, друг е жесток; един е горделив и надут, друг е скромен и смирен. Многобройните черти, пръснати по една, най-много по две наведнъж из огромния животински свят, са събрани вкупом във вид на инстинкти във всеки човек, къде по-силни, къде по-слаби, с всичките им възможни и най-тънки отенъци, било като положителни или отрицателни качества.

В някои хора лошите качества са почти незабележими и на преден план изпъкват благородните черти. За такъв човек ние съдим именно по тях, хвалим го, но той няма заслуга за това. Защото той не е измислил чертите на своя характер, не ги е заложил в себе си, той си ги има по рождение, те са му дадени.

Колко смешно е, че ние оправдаваме всички недостатъци на животните, които пълзят, летят, плават или ходят на четири крака, защото знаем, че те се подчиняват на своята природа.

И след като осъзнаваме, че сме възприели всичките си недостатъци от тези твари, твърдим, противно на всякаква логика, че те търпят безнаказаност и затова наш дълг е да пренебрегваме, да нарушаваме и отменяме божите закони.

Струва ми се, че това твърдение е съвършено неоснователно и няма никакво покритие.

Златистият ретривър Танер се родил сляп и имал епилептични припадъци. Заради непредвидимите припадъци нощно време семейството, където живеело кучето решили да го закарат в ветеринарна лечебница в Тулса, Оклахома, където почти сигурно го очаквала евтаназия.
Но всичко се променило, когато срещнал Блеър в клиниката. Уплашено куче, което прекарало повече от една година там, след като някой се опитал да го застреля.
Веднага след като двамата се срещнали в градината на клиниката между тях възникнала дружба. Благодарение на нея епилиптичните припадъци на Танер не ставали вече всяка нощ, а само един два пъти в месеца. От друга страна Блеър по-малко се плашел, защото се грижел за слепия си приятел. Той му бил не само приятел, но и водач.
Блеър водел Танер с повод и се грижел за него. Така сляпото куче се движело безопасно и се хранело добре.
Взаимното приятелство и грижата един за друг лекува.

На всеки празник се вари, пече…. Това е празник и за стомаха на домашните животни. Особено за тези, които успяват да се прокраднат и да си отмъкнат по нещо.
Кучето може да нахалства, ако по-рано сте му давали храна от същатата чинийка. То започва да смята, че неговото място е до вас на масата. За това не слагайте купата с храна на кучето в кухнята или където ядете.
По-добре не пускайте кучето в кухнята. Ако не ви слуша му направете капан. Сложете няколко монети в тенекиена кутия и я завържете с канап. Спуснете я, като на нея прикрепите нещо вкусно. Кучето ще хване храната и ще се опита да я издърпа, кутията ще го удари. Тя няма да го нарани, но ще го уплаши и то ще знае, че така не трябва да прави.
За крадящите котки от масата задейставайте ловният им инстинкт. Даже и нахранената котка разсъждава така: „Ако не взема тази храна сега, после ще бъде късни. Тогава ще я вземе някой по-силен“.
Отучването на котката да краде трябва да става още, когато е малка. Когато я хванете на местопрестъплението, пръснете я с вода от пулвелизатор или я тупнете с вестник. Виж да отучиш възрастна котка да не се върти край масата е много трудно.
Пробвайте капана за кучета, но вместо кутия използвайте пластмасов съд за вода.
Може пък това да върне добрите маниери на котката и да защити храната ви от атаките ѝ.

Вземи пример от кучето.
В 21 век не е важно какво правиш, а как мотивираш другите хора.
Прекрасен пример за това е кучето.
Кучето не си мисли: „Първо ще ме заведеш в къщи, ще ме измиеш и нахраниш и тогава ще ти помахам с опашка“.
Кучето първо отдава своята любов, а след това получава това, което му е нужно.
Забележете, то не ви заставя да му давате нещо, то прави така, че вие сами да пожелаете да го направите.

Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите, оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна. Ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката бели, а опашката е черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла.
Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“
Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това.
Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство.
Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки.