Мариан Антонов стана толкова духовен, че един ден заяви:

– Вече не се назидавам от проповеди, в които се говори за Евангелието. Аз съм много по-напред от тези основни неща. Исус Христос умря за вашите грехове.

– Но Той е умрял и за твоите грехове, – възразиха му веднага.

– Тези проповеди бяха добри, когато бях в началото на християнския си живот, но сега съм много по-напред …, – категорично отсече Мариан.

– Тогава какви проповеди могат да изграждат твоята вяра? – го попитаха.

– Такива, които изследват сложната херменевтика на по-слабо изучаваните библейски пасажи, – отговори самодоволно Мариан.

След като усвои целия Нов завет, Антонов премина изключително към изучаване на по-малките пророци и вече не губеше време с по-очевидните евангелски увещания.

Обикновено Мариан се мръщеше в такива случаи:

– Щом чуя пасторът да ни кани да се обърнем към Евангелието на Йоан, веднага се отдръпвам …

– Какво лошо има в това?

– Колко пъти трябва да чуя, – възмути се искрено Мариян, – че греховете ми са простени чрез завършеното дело на Исус на кръста?

На такъв няма какво повече да се обяснява, той вече всичко знае и търси нови неща, с които да задоволи духовния си глад.

В последно време Антонов четеше усилено К. С. Луис и обяви тържествено:

– Скоро ще премина към по-сложни мислители.

Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Той бе директор на известна фирма, която продаваше замразени лакомства.

Един ден се облече като продавач в един от магазините си и се превърна в „новия служител“.

– Защо ти е всичкия този маскарад? – попитаха го хората край него, преди да предприеме тази стъпка.

– Искам да видя как работят нещата от вътре и на място, – бе отговорът.

Благодарение на наблюденията си, той успя да разреши някои от проблемите, пред които бе изправен магазинът.

Така и Исус зае „скромна позиция“, за да разреши нашите проблеми. Той стана човек, ходи по земята, учи за Бог и в крайна сметка умиря на кръста за нашите грехове.

Тази жертва разкри смирението на Христос, когато Той послушно даде живота Си заради нас. Бил е човек и е преживял това, което ние преживяваме.

Бог ни помага да се облечем в смирение и да възприемем мисленето на Христос.

Той ни подтиква да живеем като слуги, готови да посрещнат нуждите на другите. Готови да подадем ръка за помощ на всеки нуждаещ се.

Бог ни води да обичаме другите, да им служим и състрадателно да търсим решения на проблемите, пред които те са изправени.

Нека бъдем подражатели на Христос, Който постави нуждите на другите над Своите собствени. Това Той желае от нас, а за това се изисква смирение.

Не борба за самовъзвеличаване и надмощие, а дълбока любов към Бога и ближния, показана на дело.

Франц бе отделен от майка си още, когато беше дете. Принудиха го да работи на полето, когато бе много горещо.

Често бе бит, ритан по най-жесток начин от господаря си.

Тези тежки условия го караха да се пита:

– Дали да не избягам на свобода.

Но разсъждавайки, той достигаше до извода:

– Тук имам толкова много приятели, които обичам.

Франц тръскаше глава и си казваше:

– Да бъда далеч от тях е болезнено за мен. Хубаво е да съм свободен, но ….

Трудно е, когато в живота си трябва да избираш между свободата и хората, които обичаш.

Но рано или късно всеки от нас се изправя пред такава дилема.

Това е сериозно решение, което определя състоянието на сърцето и живота ни за години напред.

Истинската свобода идва чрез връзката ни с Исус Христос.

Някой бе казал, че свободата минава през кръста.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.