В центъра на Санкт Петербург пътна помощ е преместила изоставена кола, в която живеело куче. И не просто живеело, а охранявало старата „Лада“.

Местен жител, който видял кучето в колата, се опитал да отвори вратата, но не успял, за това се обадил в полицията. Оказало се, че вратата не била заключена.

Вътре колата изглеждала напълно обитаема. Ключът бил в стартера, имало и лични вещи – книги, цигари. Изглежда, сякаш собственикът току-що е излязъл от колата. Хората се чудели какво може да е станало с него. Може да е получил инфаркт или го е сполетяло някакво нещастие.

Но кучето и без хазаин, не е оставило колата нито за минута. Колко време животното е било в нея, никой не знае. Когато отворили вратата на колата, кучето изглеждало с напълно изчерпани сили и едва се държало на краката си. Хората започнали да го хранят. За сега го наричат „Кучето“, друго име не са му дали.

Много от хората не са безразлични към съдбата на кучето. Те вярват, че стопанинът му ще се върне за своя четириног приятел и ще настъпят по-добри дни за животното.

Колкото са сложни изчисленията на физиците. Техните резултати са винаги осезаеми и се проверяват в практиката. Сигурна съм, че за електричеството са написани милиони книги, които не съм чела и по този въпрос са работили милиони хора, за които не съм и чувала. Но виждам светлината, която е  от него.

А къде е върховната добродетел, резултат от цялото богословие и всички тайнства?

Духовните ценности на човека остават незабележими, защото са естествени. За това и християнството никога не е на мода. Защото е здравомислещо, а всяка мода си е лека форма на лудост.

Когато в Италия полудяват по изкуствата, църквата им се струва пуританска. Когато англичаните се превръщат в пуритани, църквата им изглежда прекалено артистична.

Църкавата никога не е в крак с времето. Всъщност тя е извън времето и чака моментът, когато модата ще изкара последното си лято. Тя държи ключа към непреходните стойности.

Един тенекеджия несправедливо бил хвърлен в затвора. Той получил молитвено килимче изтъкано от жена му. Всеки ден той се простирал на него и се молел. Веднъж той казал на пазачите в затвора:
– Аз съм беден и нямам дори дрехи, а вие получавате мизерно заплащане. Но аз съм тенекеджия. Донесете ми метал и инструменти и аз ще направя от тях малки предмети. Вие ще ги продадете на пазара и така ще подобрим положението си.
Пазачите се съгласили и те скоро почнали да печелат от тази работа пари, с които купили храна и всичко, което им било необходимо.
Един ден, когато пазачите дошли, намерили килията отворена, а затворникът не бил вътре.
След години, когато се доказала невинността на тенекеджията, пазачите го попитали как е успял да избяга от затвора. Той казал:
– Работата е в шарката. Моята жена е тъкачка. Тя намерила човек, който се занимавал с ключалките на килиите в затвора и го накарала да ѝ начертае една такава брава. Тя втъкала чертежа в килима, където аз по пет пъти на ден прилягах в молитва. Дълго време съм работил с метал. Шарката ми заприлича на ключалката на килията. Тогава измислих план. Намислих да правя различни машинарийки, за да си събера достатъчно метал за направата на ключ. Когато успях да го направя избягах.

Необикновена и грамадна композиция от паун, бухал и петел повече от 200 години стои в павилионата зала на Малкия Ермитаж. Тази конструкция не само показва точното време, но и разиграва механичен спектакъл.
За да оживеят птиците, трябва да се пусне механизма. След като се влезе в стъкления куб, се поставя ключ в скрития отвор между медните листове и се завърта няколко пъти.
Чува се звън на камбанки. Птиците започват да се движат, показвайки се на зрителите от всички страни.
Това трае три минути. Накрая се раздава победния вик на петела и всичко замира.

Още една смяна. Изпълни я желание за почивка и спокойствие. Тя пристъпи  уморено до входа на кооперацията и зачете съобщението лепнато на вратата:
„Скъпи съседи. Днес около 09.20 часа до входната врата са загубени 120 лева. Ако някой ги намери моля занесете ги на номер 76-ти на Антония Петрова. Пенсията й е 143 лева“.
Тя не се колеба дълго, извади 120 лева от чантата си и се отправя към посочения адрес. Звънна. Отваря й баба с препасана престилка и тъжни очи. Когато възрастната жена видя протегнатата ръка на младата жена с пари в нея трепна.  Прегърна я, а очите й се напълниха със сълзи. С разтреперан от вълнение глас едва проговори:
– Отидох за брашно. Като се връщах извадих ключа за вратата и …навярно тогава съм ги изтървала.
Бабата отказа да вземе парите. Оказа се, че през изминалите  няколко часа, шестима бяха намерили „нейните“ пари.
Колко  самопожертвувателен може да бъде човек, дори в такова трудно време.