Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.

Масата на дъждовната капка е много по-голяма от тази на комара.
Именно това, а и космите по цялата повърхност на тялото, водят до съвсем малък импулс от капката към комара, което помага на насекомото да оживее под дъжда.
Друг важен фактор е, че сблъскването става във въздуха, а не на определена повърхност.
Ако капката падне върху комар има два възможни сценария:
Ако удърат не е в центъра, насекомото се завърта и продължава да лети.
В противен случай капката за кратко време увлича комара със себе си, но той бързо се освобождава.

Той се приближи към една малка масичка до леглото. Там обикновенно поставяха лека вечеря за негово светейшество, ако случайно се събудеше през нощта.
На масичката неотклоно присъстваше и чаша сладък нектар от Везувий „Христова сълза“ или La rima Christi.
Това е вино с много приятен вкус, добивано от лозята, които се отглеждат в полите на Везувий.
Тази напитка бе получила името си от набожните християни. За всяка капка от това вино един истински ценител на алкохола би дал дори и кръвта си.

Холандският дизайнер Майк Томпсън в опит да напомни на хората за необходимостта от по-рационално използване на електричеството е проектирал лампа, която работи с една капка човешка кръв.
Подчертавайки екологичната и социалната значимост на изобретението си, Томпсън показва колко необмислено и безполезен понякога хората използват енергията. Според статистиката средният американец консумира годишно около 3383 киловат – часа, което се равняват на енергията похарчена, за осветлението на четири стаи за цялата година, ако светлината изобщо не бъде изключвана.
Натискаш ключа и възпроизвеждаш светлина, какво по-просто от това? Като правило хората, според Майк, не мисля за щетите, които причинява загуба на енергия в природната среда.
За да заработи лампата на Майк е нужно да се счупи гърлото й, а вътре да се пусне таблетка и да се капне кръв. Благодарение на химическата реакция лампата започва да свети.
„Кръвната лампа“ се използва еднократно и то само в изключителни случаи. Тази мярка кара човек да се замисли за това, как разточително и безразсъдно пилее електроенергия. Според Майк, това е една метафора. Това, което позволява на тялото ни да живее, ние го използваме за извличане на светлината. Това е един намек за природата частите, на които човек унищожава.

През 1983 г. учените открили супермикроб, спотайващ се в пещера в щата Аризона.

Той представлявал огромна капка желе, съставено от милиони амеби, които се плъзгат заедно като едно същество.

Любимата му храна са изпражненията на прилепите, но понякога напада и туфи от плесен.

За тази цел изпраща амеби изтребители