През XVIII век Бенджамин Франклин казал, че в живота няма нищо неизбежно, освен смъртта и данъците.
Необходимостта да се събират данъци е възникнала, когато са започнали да се оформят първите държави.
Първоначално с данък се облагала собственост върху земята, животните и работниците.  Но нуждите на държавата се увеличавали, а заедно с тях се появявали все по-странни и понякога абсурдни данъци. Император Веспасиан наредил събирането на такса в Рим за използване на обществените тоалетни, във Византия съществувал данък върху въздуха, който е трябвало да платят собствениците на скъпи къщи, а в Башкирия през XVII век е имало данък върху цвета на очите.
Западноафриканските страни са сред най-бедните в света. Но въпреки това, техните жители все още се облагат с данъци, някои от които могат да бъдат класифицирани като много странни.
Така жителите на Гвинея, където почти цялото население живее в бедност, все още плащат данък за мир, макар сега в страната да не се водят никакви военни действия.
Всяка година мирния живот на гражданите на страната струва 17 евро, което се явява разумна цена за гвинейците. За сравнение, един килограм кафе в Република Гвинея може да се купи за 50 евроцента.

Княз Константин се намирал в отряда на генерал Розенберг. Въпреки заповедта на Суворов, Константин накарал Розенберг рисковано да премине реката.
Генерал Моро възползвайки се от несполучливата маневра на руските войски, внезапно атакувал. Разбил войските и ги обърнал в бягство.
Суворов бил ядосан. Той дълго време се чудел как да постъпи с Константин.
В началото искал да съобщи на императора за поведението на син му, но после се отказал.
Суворов поканил Константин при себе си. След половин час князът излязъл от кабинета му разстроен, почервенял и облян в сълзи.
От тогава Константин оказвал особено уважение към Суворов.

По времето на император Нерон апостол Йоан се завърнал в Ефес от изгнание и живял в него до деня на заминаването му във вечността. Живеейки е Ефес, Йоан посещавал малоазиатските църкви. В Смирна той срещнал млад човек с остър ум и изключителни таланти. Той се сближил с него и преди да се завърне в Ефес, го оставил на епископа, за да се погрижи за по-нататъшното му духовно усъвършенстване.
Скоро младежът приел Господа и взел водно кръщение. Считайки, че задълженията му са приключени, епископът  престанал да наблюдава по-нататъшно духовно развитие на младия човек.
Младежът се сближил с лоши хора. Сприятелил се с тях и организирал разбойническа банда, която ограбвала мирното население.
След известно време Йоан се върнал в Смирна и се срещнал с епископа. Когато попитал за младежа, който му оставил, разбрал, че същият е станал разбойник. Йоан веднага тръгнал да търси тази изгубена душа.
Скоро попаднал в ръцете на една банда и поискал да види предводителя им. Когато водещият шайката видял стареца, побягнал от него.
Йоан извикал след него:
– Сине мой, защо бягаш? Аз съм стар и нямам оръжие. Смили се и ела при мен.
Предводителят на бандата слушал гласа на стареца и нямал сили да избяга. Спрял, оставил оръжието си, хвърлил се в обятията на стареца и заплакал.
Йоан го върнал в църквата с истинското покаяние, изявявайки апостолската си любов към падналия мъж.
Този пример насърчава всички пастири пламенно да обичат стадото си и да се грижат за падналите и обезсърчените.

Много отдавна в Китай на човек, който бил обвинен в кражба, му отрязвали ръцете. Веднъж в кражба бил уличен един велможа, любимец на императора. Владетелят не можел да отстъпи от закона и заповядал да се накаже престъпника. Рано сутринта палача трябвало да отреже ръцете на благородника.
Но в двореца дошла девойка, дъщерята на осъдения велможа и със сълзи на очи помолила да я пуснат при императора. Макар и много трудно, молбата й била изпълнена.
Девойката паднала пред краката на великия владетел:
– Велики господарю, – казала тя, – моя баща е осъден да остане без ръце, но моля ви, отсечете моите. Те също са негови, но не могат да изхранят нашето семейство, както неговите.
Императорът също имал деца и му харесало, че девойката толкова много обича баща си.
– Нека бъде така, както искаш, – казал императорът, – но ти давам възможност да се откажеш в последния момент от това, ако решиш.
На другия ден довели дъщерята в двора на екзекуцията. В центъра му стоял пън опръскан с кръв, а до него бил палача. Девойката се смутила за момент, но пристъпила и си сложила ръцете на пъна. Палача здраво завързал ръцете й с ремъци. Момичето не проронило нито дума. Палачът вдигнал меча, а тя затворила очи. Мечът ударил, но без да докосне дори края на пръстите й.
– Императорът прощава на баща ти, заради голяма ти любов към него, – обявил императорския довереник.
Отворили вратите на затвора. Бащата изтичал към дъщеря си, започнал да й целува ръцете и да ги облива в сълзи.
На другия ден било обявено, че се премахва навеки жестокият стар закон. А на двора, където се изпълнявал този страшен закон, по заповед на императора, поставили мраморен плот, а на него със златни букви било изписано, как дъщеря е била готова да заложи собствените си ръце вместо бащините. Надписът завършвал така:
„Щастливи са бащите, които имат такива деца и щастлива е земята, която има такива семейства“.
Деца обичайте баща си и майка си с думи и дела!

Един китайски император оглавил войската си и тръгнал да усмирява въстание в една от своите провинции. Той се заклел да унищожи всички свои врагове. Когато стъпил на границата на метежната провинция, населението го срещнало добродушно и с почести.
Сановниците очаквали незабавна заповед за избиване на подбудителите на бунта, но много се изненадали, когато видели как меко се отнесъл той с тях. Един от министрите попитал императорът:
– Защо не посякохте виновните, както се клехте, а ги помилвахте?
– Дадох клетва да унищожа враговете си, – казал императорът, – а това и направих, аз нямам повече врагове. Даже тези, които трябваше да посеча, вече не са врагове, а мои приятели, а приятелите си трябва да помилвам.
Не постъпва ли така и Бог? Въпреки, че грешниците са против Бога, Той не им е враг. Той иска да спаси грешниците, а не да ги погуби, да ги помилва, а не да ги унищожи.
„Представете си една искра, – казал Йоан Златоуст – паднала в морето: може ли тя да остане цяла или от тук отново да се появи? Както е искрата спрямо морето, така е и порока спрямо чевоколюбивия Бог, и то не по-същия начин, а много по-малко. Морето  е голямо, но има граници, а Божието човеколюбие няма граници.“