Сигалит Ландау, художничка от Израел, решила да осъществи необичайна идея. Тя оставила за две години черна рокля в Мъртво море.

Идеята е дошла от спектакъл през 1920 г., в който млада хасидска жена (религиозно движение в юдаизма) е била обладана от духа на починалия си любим.

Всеки три месеца в продължение на две години Ландау изваждала роклята и я снимала.

Накрая се получило прекрасно произведение на изкуството, състоящо се от сияещи кристали сол, точно копие на роклята на героинята от спектакъла.

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.

Децата в квартал имаха едно единствено любимо предаване. В него разказваха за спешни случаи, спасяване и катастрофи. Малчуганите след поредното предаване, коментираха, спореха, а човекът, които бе помагал да се спасят други, за тях беше герой.

Веднъж Екатерина, буйно четиригодишно момиче, предложи:

– Хайде да повторим положението, когато пожарникарите.опънаха специално платнище, а от прозореца на горящият апартамент скочи един мъж.

– Хайде, – в един глас се съгласиха всички останали от „бандата“.

Четирима опънаха едно избеляло покривало за палатка, а на перваза застана Екатерина, бъдещата героиня в квартала.

Край децата мина бабичка. Тя видя какво се канят да направят и помоли:

– Мога ли да гледам скока отгоре?

– Ау, – извика един от малчуганите, – сред зрителите ще има един възрастен човек! Това е супер.

Изглежда за децата това бе много важно. Все пак това бе подкрепа от възрастен човек в начинанието им.

Бабичката започна  да се изкачва по стълбите и когато стигна до петия етаж, Екатерина ѝ отвори вратата.

– Това покривало, което държат твоите приятели, не е приспособено за такъв скок. Когато се използват такива платнища, те се изработват по специален начин, така че да поемат тежестта на падащия при скока . Дете, ако ти скочиш долу, ще се удариш много лошо, – обясни спокойно бабата.

Екатерина я гледаше с ококорени очи.

„Странно, тази жена не ми се скара, не ме уплаши, а спокойно ми обясни, с какво ще свърши моя скок“, – помисли си Екатерина.

– Убедихте ме, – каза момичето, – моя полет, не е съвсем добра идея.

Така една непозната възрастна жена унищожи кариерата на „супер звездата“ Екатерина в квартала, но спаси живота ѝ.

Пневматичната пощата като пощенска услуга е предложена още през 1667 г. от френския физик Дени Папен.
През XIX век е построен план за пневматична поща, с помощта на която писмата от Лондон можели да се получат в Париж само за половин час.

Тази идея активно развивал френският инженер Жан Батист Берле.

По-късно Жан Батист измислил система за пневматично почистване на нечистотиите.

От 1 март 1882 г. пневматичната система за отпадъци се използвала в две области на Париж. Там тя добре се е доказала.

На самолет АНТ-20 „Максим Горький“  се е използвала пневмопоща.

Прага е последния град, в който функционира пневмопоща. Тя е била закрита през 2002 г.

Пневмопощата е една от ярките машини заедно с парната машина, пишещата машина, дирижабъла и телеграфа.

Фобиите са много неприятни и са често срещани. Сред най-разпространените са страх от паяци, височина и клаустрофобия.

Съществуват и други фобии, така наречените хранителни, при които хората изпитват необоснован страх от конкретен вид храна.

Тези фобии объркват живота на засегнатите, а за други могат да бъдат повод и за присмех.

Учените не са съвсем наясно какво предизвиква фобиите и как могат да се лекуват.

Ето някои от най-странните хранителни фобии.

Ацерофобиятя е страх от кисело. Страдащите от подобна фобия упорито отбягват цитрусови плодове и други кисели продукти, които предизвикват слюноотделяне.

Микофобията е страх от гъби. Гъбите растат в гората. След като ги почистим и приготвим, са вкусни и полезни. За микофобите те са мръсни и предизвикват неприятни усещания.

Алиумфобията е страх от чесън. Силния му аромат често отблъсква хората, но при наличие на тази фобия, нещата са на живот и смърт.

Карнофобията е страх от месо. За разлика от вегетарианци, които избягват месото по хуманни или други причини, карнофобите изпитват истински страх от него, за това употребяват само зеленчуци.

Геумофобията е страх от вкуса. Вкусовете, които познаваме са безкрайно много. При наличие на подобна фобия обаче, те се превръщат във враг. Вероятно страдащите от нея никога не използват сол, и каквито и да е подправки.

Магейрокофобията е страх от готвене. Тези хора не са мързеливи или постоянно заангажирани, при тях самата идея за готвене предизвиква панически страх.