Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Един шофьор пристигнал в странен град, където на всяко кръстовище висели десетки светофари. И най-странното било, че те не работили съгласувано.
Въпреки това, жителите на този град по някакъв начин карали колите си без да се сблъскат.
Объркан, шофьорът спрял встрани от пътя, без да знае как да върви по-нататък.
Забелязал един минувач и го попитал през прозореца на колата си.
– Кажете ми, защо имате толкова много светофари на кръстовищата?
– Чухме, че това е много нужно нещо и затова окачихме от тях повече навсякъде, – казал минувачът.
– А как се ориентирате по сигнал им?
– Шофьорите тук не се съобразяват със светофарите, те се обясняват чрез знаци.
– А какъв знак използват най-често тук? – попитал изненадан шофьорът.
– Въртят пръст по слепоочието си, – засмял се минувачът.

Антрополог предложил на деца от африканско племе да поиграят на една игра. Той сложил кошница с плодове на едно дърво и им казал:
– Този от вас, който пръв се добере до кошницата ще получи цялата кошница с плодовете.
Когато той дал знак да започне състезанието, те се хванали здраво за ръце и заедно тръгнали към дървото. След това заедно се наслаждавали на плодовете в кошницата.
Поразен антрополога попитал децата:
– Защо тръгнахте заедно? Всеки от вас можеше да достигне кошницата и сам да се наслаждава на получената награда.
Те се засмели и казали:
– Обонато. Нима може само един да бъде щастлив, а другите да бъдат тъжни?
„Обонато“ на техният език означава: „Аз съществувам, защото ние съществуваме“.

И има за какво да са притеснени. Птиците не са отлетели за зимата.
За първи път от 85 години при настъпването на студеното време, птиците не отлетяха на юг. Ако по-рано специалистите можеха да хванат до 30 хиляди птици по миграционния им път, за да ги бележат с метални пръстени, сега броя на уловените е много по-малък.
Някои експерти смятат, че причина за това е изменението на климата. Изглежда в района е станало толкова топло, че птиците не отлитат на юг.
Аномалии на времето винаги стават. Но те имат различен знак. Всяка аномалия не е свързана с промяната на климата, защото той е поне до някъде устойчив.
Орнитолозите са загрижени за оцеляване на тези видове птици в новата среда. В Естония, властите са се обърнали към хората чрез медиите с молба, да не хранят птиците. Защото те могат много по-късно да се отправят към топлите краища, а по пътя има вероятност да загинат.

Дошъл един младеж при учителя си и му казал:
– Наскоро четох, че всички са виновни във всичко. Кажете ми, как е възможно това? В края на краищата, човек не е виновен за това, което се случва далеч от него, дори у близките съседи.
Учителят помислил малко и казал:
– Представи си, че хората са един голям оркестър. Всички музиканти трябва да свирят една и съща музика. Всеки свири със своя инструмент. Оркестърът е ръководен от диригент. Той знае реда на изпълненията, чува всеки и подава знак. Когато музикантите слушат диригента и вярно изпълняват неговите указания, музиката се лее хармонично и красиво. Тя предизвиква възторг и радост.  Но ако само един от музикантите свири фалшиво, то цялата музика и оркестъра ще пострадат от изпълнението на тези фалшиво изпълнени ноти.