Димитър беше едър, но добродушен. На всеки се усмихваше и дори да го обидеха, на никого не отвръщаше със зло.
Веднъж срещна Павката. Бяха приятели от деца.
– Знаеш ли, – започна тъжно Димитър, – мои познати и колеги престанаха да общуват с мен, когато престанах да пия. Срещнах вчера Борис, ти го знаеш, от съседния вход. Седнахме да побъбрим в кафенето и аз си поръчах чай. И като започна: „Ей, приятелю, какво се е случило с теб? Защо не пиеш? Болен ли си? Какво мога да говоря с теб щом не пиеш?
– Така навсякъде ли е? – попита го съчувствено Павел. – Как те възприемат в непозната компания?
– Виж, – започна да ги оправдава Димитър, – те не са алкохолици, но според тях човек не може просто да спре да пие без някаква основателна причина.
– Може би смятат, – каза Павел, – че щом не пиеш ти скриваш някакво страшно заболяване?
– Аз станах баща, – засмя се Димитър. – Искам да имам ясен ум и да бъда пълноценен помощник на съпругата си.
– В нашето общество, – поклати глава Павел, – трудно се приемат хора, които се различават от общата маса, това се отнася не само за пиенето.
– Е какво, – с болка каза Димитър, – трябва да бъда на щрек? И ако направя нещо различно от другите, трябва да обяснявам защо постъпвам така?
Въпросите бяха много, но те не решаваха проблема. Ако не правиш, както другите, значи се цепиш от обществото. А кое е правилно или не, няма значение!?

Той седеше пред лекарят спокойно, без да очаква нещо хубаво от изследванията. Сивите му коси покриваха по-голяма част от бледото му лице.

– Значи е смъртоносно? – попита той лекарят.

– Ами …. – лекарят сведе поглед, чудейки се как да смекчи нещата. – Не бих го нарекъл смъртоносно.

– Но е нелечимо? –  настоя той.

– За съжаление е така, – повдигна безпомощно рамене лекарят.

– Какво може да се направи? – попита с очакване той.

– Има лекарства, разбира се, – започна предпазливо лекарят. – Те са добри. По този начин ще забавим напредването на заболяването, при това доста.

– Колко бързо ще се развие това заболяване? Колко време ми остава? – притеснено попита той

– Трудно ми е да ви кажа. При всеки пациент е различно.

– Кажете ми нещо ориентировачно.

– Може би ….пет години. Само, че това не е окончателно

– Вижте, нямам намерение да не казвам на никого, но искам да знам, колко време мога да го запазя в тайна?

– Не много дълго. Няколко седмици. Изненадан съм, че съпругата ви не е забелязала нищо.

– Тя си има предостатъчно грижи. А и аз от доста време съм доста несръчен и непохватен. Ако ми дадете рецепта за лекарствата….

– Мога да напиша писмо до домашния ви лекар и ще ги получите от здравната каса.

– Нищо не пишете. Не искам да се разчува. Ще ги плащам до тогава, докато разбера. че съпругата ми може да приеме новината.

„Смел човек, – помисли си лекарят, докато го наблюдаваше как излиза от стаята, – решил е да се справи съвсем сам, но няма как да скрие от съпругата си. Горкият човек. Краят му съвсем няма да е лек“.

Много хора вярват, че електромагнитните вълни, излъчвани от всички видове електронни устройства, лошо влияят на организма, те причиняват болка и различни заболявания. Синдромът на електромагнитна свръхчувствителност (SEG) е наричено заболяването свързано с тези явления.
Но дали то съществува в действителност?
Повече от 3 милиона души вярват, че те страдат от свръхчувствителност, заради това, че при тях се появява алергии към микровълнови печки и радиовълни, които излъчват електронни устройства: мобилни телефони, телевизори, компютри и дори WiFi-рутери.
Такива устройства са източници на нейонизиращи радиационни излъчвания, които имат твърде ниска честота, за да причинят вреда на човек. Въпреки това, на хората страдащи от SEG им се приписват симптоми при облъчване на ниско ниво като главоболие, сънливост, гадене, дори усложнения при дишане и парализа. Въпреки това, те се опасяват, че радиацията може да причини рак и психични разстройства.
Здравните организации в САЩ, Великобритания и Европа твърдят, че до сега не са могли да докажат връзката между електромагнитните вълни на технически устройства и изброените симптоми.

Вие страдате най-много от болезнените преживявания в живота си. Но преминавайки през тях, вие можете да помогнете на други, които преминават през същото.
Никой не може да съчувства повече от този, който вече е преминал през това, което другият преживява.
Кой може да помогне на майка с дете, което им специфично заболяване, ако не този, който отглежда такова дете?
Кой  може по-добре да помогне на някой, който минава през несъстоятелност, отколкото този, който е минал през това преди?
Кой може по-добре да помогне на някой, който изпитва мъката след развода, освен този, който си спомня, колко ужасно се чувствал в неговото положение?
Кой би помогнал по-добре на някой, който е била насилван от този, който е бил насилван?
Не оставайте с болката. Ако я скриете и задържите, това няма да доведе до нищо добро. Но ако сте честни с Бог, себе си и с другите хора, Бог може да използва нещото, което мразя най-много в живота си, от което сте най-разочаровани и което искате никога да не се е случвало в живота ви.
Вие не може да промените това, което ви се е случило. Но можете да го използвате за нечия полза. Когато сте готови да споделите съкрушаването си, това може да помогне на други хора.
Споделяйки своя опит от това, което сте преживяли, ще помогнете на хората да получат Божията утеха.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.