Архив за етикет: живот

Разговор

Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

По време на криза

Кризата  е за поука, че държавата ни мами. Това се разбира от само себе си. Тези години са години на осъзнаване. Време, когато човек разбира, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора, а такива не са малко.
Животът не е игра, не е шах. Има хората, за които отговаряш, за техните семейства, пенсиите им…. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания и мъка на някого.
Отговорността притиска. Ако хората ругаят, плюят или викат…., от това не винаги им става по-леко. Има го и това, но повечето просто страдат и се надяват. Някои от тях, въпреки всичко, успяват да прощават, ако ги излъжат, както са ги лъгали всички и винаги.

Как се нарушава закона

Смея да твърдя, че първоначалното натрупване на капитал в целия свят във всички времена винаги е свързано с нарушаване на закона. Работата е там, че законът, който изисква огромно уважение и призовава гражданите да му се подчиняват е спирачка за прогреса.
В по-бурните времена, когато животът бързо се променя, законите също се приемат бързо, за да не спира животът. Новите закони неизбежно влизат в противоречие със старите. Това ужасно затруднява юристите. Всеки нов закон противоречи на някой друг или пък е лошо формулиран и не можеше да се тълкува еднозначно.
При тези условия каквото и да прави един предприемач, особено истинския, които е смел, с нови идеи, с размах и фантазия, неизбежно нарушава едни или други закони.

Вълкът и свободата

Вълкът бе измършавял и отслабнал. Бе станал кожа и кости. Веднъж срещнал едно куче с дебел врат и лъскава козина. То гордо пристъпвало. Вълкът искал да го разкъса, за да утоли глада си, но разбирал, че за това няма да му стигнат силите. Започнал да се умилква около песа и да го величае.
– Ела с мен в града и ти ще бъдеш добре като мен, – казало му кучето. – Щом дойдеш там така ще се преобразиш, че после не би могъл да се познаеш. Нима е по-добре да скиташ по планините и да гладуваш по цели дни? На това живот ли му викаш? Друг е нашият живот. Хранят ни всеки ден. От яденето много огризки остават, а и господарят не се скъпи за ласки.
На вълкът лигите му потекли, когато чул за угощение. Замечтал се за бъдещ пир.
– А какво трябва да правиш в замяна на това? – попитал вълкът.
– О, всичко е много лесно. Не трябва да пускаш в двора чужд човек. Трябва да не лаеш домашните и да срещаш радостно стопанина си.
Вълкът бил готов да тръгне, омръзнал му бил глада и мизерията. Но изведнъж забеляза, че кучето няма козина на врата си.
– Защо ти е протъркана шията?
– А, това е дреболия!
– Не е току така нали? Кажи ми!
– Е, понякога ме връзват със синджир.
– Синджир?! – извикал вълкът. – Нямаш свобода?
– Защо ми е? – казал песът.
– Но как, това е ужасно. По дяволите пировете и пълният стомах, свободата е по-скъпа от тях. Завържат ли те край….
И вълкът хукнал към гората.

Нещо повече от обикновен човек

Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.