Изкусен грънчар върти колелото на битието. Щом усети в ръцете си калта на бъдещата чаша, запалва в сърцето й неугасим огън.
И ето я готова. Но ако небесният грънчар я хвърли на земята, тя пак отново се превръща в глина.
Той сътворява живот и бди над своите създания. Но щом усети, че съдът е лошо слепен, отново го връща счупен в пръстта.
Върти се безкрайно колелото на веселият грънчар. По стар навик застанал в грънчарницата, с изкустни пръсти извайва от пръстта изящен съд.
И чух как излязлата под пръстите му чашата ми шепти: “ Бях аз глина, но и ти си като мен. В ръцете на ваятеля си само пръст, докато те превърне в скъпоценен съд“.
Усещам как грънчаря със духа си ме замесва, като глина, грубо, глух към болките ми. Но тази трептяща кал е ненаситна плът, докато жизненият му огън не я смели и превърне в….своето най-съвършенно творение.

Представете си млад човек, обхванат от буйно желание да вика, да скача, да пие, да се радва на живота.
А сега вижте друга картина.
Представете, че в подобно настроение млад жизнерадостен момък.
Той влиза в ресторант, пие повече от необходимото, напива се, става, пада, събаря маси, строполява се, удря си главата, чупи си краката, ранява се до смърт.
Е, това вече е бракът.

Вглеждайки се в живота и някои неща случващи се всекидневно, човек си мисли за хора живели неотдавна.
Между тях се обособяват два вида.
Едните самоуверени, които участват във всичко, за да се грижат не толкова за другите и просперитета на страната, колкото да осигурят себе си и близките си.
И другите непокварените, които вземат участие в живота, обзети от чувство за справедливост и равенство.
Самоуверените обикновенно са пристрастени към властта. Те причиняват зло на всички.
А непокварените причинявали зло единствено на себе си, като че ли се стремят именно към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на другите, те заживели още по-мизерно.
Вие от кои сте? И защо избрахте да станете именно такъв?

Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

Кризата  е за поука, че държавата ни мами. Това се разбира от само себе си. Тези години са години на осъзнаване. Време, когато човек разбира, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора, а такива не са малко.
Животът не е игра, не е шах. Има хората, за които отговаряш, за техните семейства, пенсиите им…. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания и мъка на някого.
Отговорността притиска. Ако хората ругаят, плюят или викат…., от това не винаги им става по-леко. Има го и това, но повечето просто страдат и се надяват. Някои от тях, въпреки всичко, успяват да прощават, ако ги излъжат, както са ги лъгали всички и винаги.