Хората много се обезсърчават, когато им покажеш колко бавно и трудно се постига успех в изкуството. Веднъж една посетителка, вече не в първа младост, попита майсторът в ателието:
– За какъв срок според вас може да се овладее скулптурата?
– Тук за срокове не можем да говорим, – спокойно отговори майсторът. – Ако работите настойчиво и имате способност, след двайсет години може да усетите, че наистина навлизате в скулптурата.
– Но след двайсет години аз може и да не съм жива.
– Вижте какво, госпожо, великият Роден е започнал да лепи глина от четиринадесетгодишна възраст, а фигурата си «Бронзовият век» е направил чак на трийсет и седем години. Когато ви давам срок от двайсет години, аз ви поставям наред с един гений. Да се надяваме, че мрачното ви предвиждане за смъртта няма да се сбъдне. Но при всички случаи вие ще имате един осмислен живот и едно задоволство, че всеки ден напредвате, макар и само с милиметър.

Хората са като серия банкноти. Множество серии, в които всяка банкнота прилича на съседката си като две капки вода, но се различава по поредния си номер.
Но пуснат ли се в обръщение, те вече не могат никога да се срещнат една с друга и цял живот напразно се търсят.
А такова търсене засяга приятелството, любовта с неизбежните им разочарования.

Чаках сякаш цял ден. По едно време се зададе и дългоочаквания превоз. Трябваше да се кача в автобуса, но се бе натрупала голяма навалица.
Хората се блъскаха с ръце и лакти, с нозе и колене, наместват се, изтикват се един другиго, ругаят се. Така всеки си пробива път и влиза.
За мене е очевидно, че ако искам да се кача, трябва да постъпя като тях.
Но аз тутакси, без никакво колебание, реших:
— Тръгвам пеша.
И все пеша вървя, вече цял живот.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Ние обичаме да гледаме театър не само защото е забавно, но поради някаква наша вътрешна необходимост. Работата е там, че ние всички сме, кой повече, кой по-малко, актьори. Затова е тая голяма любов към сцената. Затова на всеки актьор гледаме като на свой човек.
В живота най-лесно успяват ония от нас, които са по природата дарени с по-голям талант за преобразяване. Велик талант! На такъв човек пътят в живота му е постлан с килими.
И обратно, колкото по-слабо си дарен с тоя дар, толкова по-мъчен за тебе е животът и толкова по-безинтересен ставаш за хората. Не очаквай никакъв успех в живота при подобни условия.
Да можеше да се извади нещичко от тоя дар от някой друг, който го притежава в по-широки размери или някак да се впръсне в теб от него. Какво ли не би дал за тая операция?!
Целият човешки животили онова, което наричат „борба“, е едно непрекъснато артистично състезание, един открит сценичен дебют.