В последно време стана доста модерно „да дружим с децата си“. Дори някои психолози препоръчват такъв начин на поведение, като най-прогресивен.

Много родители възприели идеята за дружбата с децата им, се стараят да я приложат  в живота си.

Но какво се случва в действителност?

Усещайки, че децата „стават неуправляеми“ родителите отиват в другата крайност, налагат твърд авторитаризъм.. Те добиват изгубеното послушание, но губят доверието на децата и отношенията им с тях се разрушават.

Родителите в някои ситуации се държат като приятели, а в други си спомнят, че те са длъжни да бъдат възпитатели. Такива „промени“ водят децата до объркване.

На родителите им е трудно да преценят, в кой момент могат да извършат преход от приятелски взаимоотношения към отношения „родител-дете“.

Не знаейки какво да очакват от родителите си, децата сами прекратяват такова „приятелство“.

Защо става така? Нима тази теория на практика е неизползваема?

Детето се ражда абсолютно безпомощно. То се развива и опознава всичко около него благодарение на родителите си. Децата зависят от възрастните физически, морално и материално.

С възрастта преминават криза след криза. Първо на три години, после на седем и т.н. В тези кризисни състояния децата се стремят да се отделят от родителите си и искат всичко да решават сами.

Проблемът се състои в това, че те имат много малък жизнен опит, който не им позволява да вземат правилното решение.

Децата не могат да коригират грешките си, това трябва да правят родителите им. За това е необходимо да има определени граници. И това е съвсем нормално. Мухите трябва да бъдат отделно от месото.

Стремейки се да съчетаят ролята на възпитател и приятел, родителите не изпълняват напълно нито една от двете.

Не се отчайвате! Вие все още имате време да бъдете приятели с децата си, но само, когато те пораснат.

Ако премине бунтът на подрастващия и децата ви поискат да бъдат приятели с вас, мога да ви поздравя. Добре сте се справили като родители.

Философът Жан-Пол Сартр веднъж е казал : „Адът – това са другите“.

Наистина има моменти, когато другите хора ти тровят живота. Но дали само те са виновни за това?

Възможно е, ви да не сте изградили правилни взаимоотношения с тези около вас. Всички кавги и недоразумения са лакмус за вашето общение със хората от света.

Всеки човек е склад от информация, която ние не забелязваме или не се съобразяваме с нея.

Ако разговаряте с оптимист, животът ще ви изглежда прекрасен в момента, докато много други си губят времето само да се оплакват.

Общението с успешни предприемачи може да разсее страховете ви за започване на собствен бизнес.

Особено ярко се отразява в нашия живот общението с най-близките ни хора: съпрузи, деца и родители.

Продуктивната дискусия ви прави уверени в собствените ви очи, а неприятния диалог ви озлобява и ви кара да се затворите в себе си.

Не допускайте недомлъвки или само намеци, защото човекът срещу вас може да не ви разбере, дори и да е най-близкия ви човек. Казвайте направо какво искате, така ще се разминете с бъдещи недоразумения, за това че сте останали непонятен и неясен.

На какво изкушение е положен човек от вън, зависи от това какъв е вътрешно той. Всеки има свои изкушения и те идват, защото сме предразположени към тях.

Съблазънта ще предложи кратък път към желаната цел, за която знаем, че е зло, но смятаме, че е добро, поне за момента.

Изкушението за известно време може да обърка човек, така че той да не може да различи доброто от лошото.

Когато сме подложени на въздействието на поредната примамка, ние ѝ се поддаваме, защото обожествяваме своята похот, което показва, че преди не сме грешили просто от срамежливост или плахост.

Да избягаш от изкушенията е невъзможно, без тях няма пълноценен живот.

Не си мислете, че сте подложени на такива съблазни, които никой до сега не е изпитвал. Това, че преминавате през тях е човешко, а не извънреден тест, неизвестен до сега на хората.

Бог не ни спасява от изкушенията, но ни идва на помощ да ги преодоляваме, защото „понеже в това дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага“.

Венета се прибираше у дома. Качи се на маршрутката и потегли. Оставаха ѝ още две спирки, когато видя човек лежащ на асфалта.

Той бе на средна възраст, облечен прилично. Изобщо не приличаше на пияница или скитник. Дори очила имаше на лицето си.

Венета бързо слезе от колата.

Човекът бе изпаднал в безсъзнание. Не реагираше на докосване и повикване.

„Нима само аз съм забелязала човекът лежащ на асфалта“? – помисли си тя.

Огледа се наоколо, но видя само забързани хора.

„Нима е мъртво пиян? – продължиха неспокойните ѝ мисли – Изключено. Хора, кажете как поставяте диагноза на един паднал човек, докато минавате край него. Ами ако това е инсулт?“

Докато чакаше бърза помощ от там минаха стотици хора.

Искаше ѝ се много по-бързо да дойде линейката и лекар да се погрижи за този нещастен човек.

„Нима тези хора наоколо имат проблем със зрението“? – отново възнегодува тя.

Помогна и млад човек, който излезе от едно малко магазинче. Тя бе забравила, как се вика бърза помощ по телефона, та той звънна вместо нея.

– Благодаря ви, – каза Венета.

– За какво ми благодарите? И аз съм като вас минаващ от тук.

Тя не можеше да не благодари, защото в тази ситуация се чувстваше безпомощна и сама.

От ближния зависи нашият живот. А кой е нашият ближен? Това не са ли хора, които се нуждаят от помощ ни?

Има една такава дума „посланик“. Всеки християнин трябва да е такъв. Не всеки вярващ е пастор, но всеки повярвал в Бога трябва да бъде Негов посланик. Това означава, че можете да използвате вашите таланти и дарби, за да даде своя принос в живота.

В Библията се казва: „Обичайте се един друг. Грижа за един друг. Молете се един за друг. Насърчавайте се един друг. Помагайте си един на друг. Съветвайте се един друг. Подкрепа един на друг ….“ Това е взаимно служение на всеки вярващ в семейството на Бога към всеки друг от това семейството.

Истината е, че да служиш на Бога, като служиш на другите не винаги е лесно. Понякога човек започва да се обезсърчава. Когато започнете да се обезкуражавате, спомнете си две неща.

Първо, не забравяйте, че вие ​​ще получите награда, която ще продължи цяла вечност.

Второто е, че Бог използва малките неща. Нищо не е незначително, когато служи на Бога. То съвсем не е напразно.