Две рибки плуваха на воля в аквариума. Нямаха особени занимания, за това от време навреме философстваха.

Веднъж едната попита другата:

– Вярваш ли, че има Бог?

– Разбира се. Изобщо не се съмнявам в това.

– А от къде знаеш, че наистина Го има?

– Кой тогава всеки ден сменя вода в аквариума?

Животът ни преминава от ден в ден и това го приемаме за напълно естествено. Свикваме с чудесата и не се замисляме от къде идват те.

Не осъзнаваме, че всеки ден е подарък. Това може да разбере само човек, който е безнадеждно болен и не знае какво следва по-нататък.

Бог снабдява нуждите ни всеки ден, дори и да го изключим, Той не изчезва моментално.

Ние умираме не само физически, но и духовно, когато затворим живота си за Светлината, която е източник на чудесата, неподвластни на разума ни.

Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Силен трясък събуди Дона. Тя бе самотна майка. И първото, за което си помисли бе:

– Някой се промъкнал в дома ми ….. децата ми, – едва не извика тя.

Тя скочи от леглото и грабна бухалката, която бе наблизо. С разтуптяно сърце „добре“ въоръжена Дона се втурна през вратата.

Първо провери детската стая. Децата спяха спокойно в леглата си.

Стискайки здраво бухалката Дона внимателно обходи останалата част от апартамента.

– Ааааа, – недоволно извика тя.

Металната щора в банята бе паднала.

– Изкара ми акъла, – нервно пристъпи Дона напред.

Накрая се засмя, когато забеляза пластмасовата бухалка на тригодишната си дъщеря в ръцете си.

– Това изобщо нямаше да ми свърши работа, ако някой бе нападнал дома ми, – въздъхна тя.

Без значение с каква трудност се сблъскваме, нашите оръжия не са адекватни. Те са като пластмасови играчки.

Колко често сме грабвали каквото ни попадне под ръка, за да открием после, че това е крайно несъответстващо, дори безполезно срещу натрапниците в живота ни?

Обикновено се съкрушаваме от неспособността си да решим проблема.

Ако отсъства Бог от живота ни всички оръжия, които бихме използвали срещу нападателя, биха били незадоволителни и безполезни.

Когато зависим само от собствените си сили, лесно се плашим.

Ако проблемът е много по-голям, безпомощността и страхът ни водят до гняв и вина. И всичко това е, защото се доверяваме единствено на себе си.

Бог понякога ни позволява да участваме в битката, но ние винаги се нуждаем от Него. В сражението, Той не се нуждае от нас, за да спечели.

Когато Бог се бори за нас, победата е сигурна.

Ако установим, че оръжията ни са недостатъчни в житейските битки, това е, защото не се доверяваме напълно на Бога.

Той е нашият щит, крепост и яка кула.

Една вечер около масата се проведе интересен разговор между членовете на едно малко семейство. Бе поставен интересен въпрос за разсъждение:

– Какво би подарил на Спасителя в знак на любов към него?

Главата на семейството потърка чело и каза:

– Няма нищо на света, което би било достойно за Неговата безгранична любов, но бих умил уморените Му и прашни нозе.

– А аз бих го покрила с най-хубавата завивка, за да си отдъхне, – добави майката с усмивка.

Само малкото момче мълчеше, гледайки замислено към тъмния прозорец.

– А ти сине, какво би дал на Исус? – попита бащата.

– Имам една играчка, която много обичам, плюшеното конче. Него ще подаря на Господа.

Майката и бащата се разсмяха.

Изведнъж се чу тропот. Някой хлопаше на вратата. Бащата стана и отвори. Всички се умълчаха.

Пред тях стоеше просяк. Дрехите му бяха мръсни. Тук там по тях се виждаха дупки. Краката му бяха немити кой знае от кога. Брадата му бе сплъстена, а очите гурелясали.

Бащата попита с отвращение:

– Какво искаш?

– Мога ли да пренощувам у вас? – със задавен глас попита просяка.

– Иди си, – смръщи вежди майката, – непознати не пускаме в дома си да нощуват.

Изведнъж момчето извика:

– Почакайте, чичко …..

Детето притискаше до гърдите си малкото плюшено конче, изтри сълзите си и подаде играчката си на непознатия.

Просякът излезе и вратата се затвори след него. Малкото семейство стоеше безмълвно.

Бащата и майката бяха навели глави и не смееха да погледнат сина си в очите.

В живота често изказваме красиви думи, но не ги прилагаме на дело. Тогава те превръщат в нещо празно и лъжливо.

Истинската любов и доброта се познава не по словата, а по проявлението им.