Тази сутрин Тод се събуди смачкан. Той нямаше никакви изгледи за сносен живот. Чувстваше се безнадежден. Не притежаваше нищо друго освен празния си стомах.

Раменете му бяха отпуснати. Всякакъв израз на гордост бе изчезнал.
Той бе мършав, а погледът му бе безцелно вперен в далечината. На пепелявото му лице се четеше само срам.

Стоеше с другите на пазара и очакваше да го продадат като роб.

Изведнъж се появява мъж с нежни очи. Вероятно той разчете потенциала в този онеправдан човек. Погледна го нежно.

– Нима видях искра в очите на този непознат? – запита се робът. – Вероятно съм се излъгал.

Но надеждата на Тод започна да нараства, когато непознатият плати за него и го прибра в дома си. Облече го и го нахрани богато.

Тод знаеше, не бе нужно някой да му казва, че Господарят му го обича.

Разпознаваш ли някого в образа на Тод? Надявам се.

Това сме ние, които бяхме роби на греха. Стояхме съкрушени без да виждаме изход в нашия мрачен и подтиснат живот.

Но Исус видя нещо ценно във нас и плати за нашата свобода със собствената Си кръвна, там на кръста.

Чрез Христос ние бяхме освободени от робството, но това не е краят, а само началото.

– Защо сме освободени?

– За да Му служим. Да Му отдаваме хвала и слава.

Дойде Стоян при съседа си и взе да се оплаква:

– Знаеш каква е работата ми. Не мога да отгледам повече от едно дете, а жена ми иска повече деца. Ако имам повече, ще ги храня, но живота им ще бъде беден. Какво да правя?

Христо се почеса по главата, усмихна се и му разказа следната приказка:

– Живееха някога двама съседи. И двамата се занимаваха с растениевъдство. Единият искаше да отгледа най-високото дърво, а другият да събере голяма колекция от цветя.

– Успяха ли? – нетърпеливо попита Стоян.

– Да. Първата висока секвоя оглеждаше цялата околност, но полянката с много цветя, насекоми, пеперуди и птици привличаше много деца. И двамата съседи бяха много доволни от постиженията си.

– Е, не е толкова лошо, човек да посади високо дърво, то все пак е едно, но…. – Стоян се опита да защити работата на първия растениевъд.

– Повечето от децата се страхуват от високото и не се качваха на дървото, за това предпочитаха полянката, – усмихна се Христо.

– Добре де, защо ми разказа тази приказка? – вдигна учудено вежди Стоян.

– И двамата съседи направиха една и съща грешка. Те подхранваха гордостта си, но не обичаха природата …

– Как така, нали са растениевъди? – прекъсна го Стоян.

– Те я преработваха според желанията си, с цел да угодят само на себе си. Затова се довери на природата си и не бъди егоист.

Около Калина се бяха събрали малки момичета и момчета. Днес трябваше да се грижи за тях, докато родителите им бяха заети с други дела.

Тя ги наблюдаваше как весело тичат наоколо. Спират се. Навеждат се и с интерес разгледат нещото, което им е направило впечатление.

Калина ги привика край себе си . И те очаквайки нещо забавно се затичаха към нея.

Тя им се усмихна и ги попита:

– Какво обичате най-много?

– Шоколадов сладолед, – обади се Сашко.

– Торта, – придърпа рокличката си Лили.

– Моето куче Рита, – наежи се войнствено Магда.

– Футбол, – едва се чу тънкото гласче на Дечко.

Повечето от децата споделиха това, което най-много ги вълнуваше в живота им.

– Ясно е накъде отиват нещата, – плесна с ръце Калина. – Всеки от нас си има любима песен, музика, филм, … Но какво представлява любовта? Дали това е само чувство, която изпитваме, когато харесваме нещо, или е нещо по-различно от това?

– Истинската любов … жертва, – запъна се Мими.

– Любовта вярва в най-доброто у другите и им прощава, – отбеляза тежко Христо, не напразно го наричаха философа.

– Любовта е безстрашна и винаги поставя другите на първо място, – подскочи Рени.

– Спомняте ли си какво каза Исус за любовта? – попита Калина.

Настъпи мълчание, само няколко любопитни очи впериха поглед в нея.

– Той им каза да се обичат един друг, като им даде пример чрез Себе Си.

– Но това е много трудно. Как мога да обичам всички? – тихо каза Станимир.

– Така е, – съгласи се Калина. – Учениците не винаги се разбираха помежду си. Те идваха от различни места и имаха разнообразни идеи. И все пак Исус им каза, а и на нас казва, че трябва да обичаме другите, независимо дали са ни наскърбили или зарадвали.

През главите на децата минаха първо лицата на тези, с които се бяха сдърпали и си мислеха: „Как да го обичам? А, не …не мога“.

– Ние сме толкова различни, но Христос ни показа един нов начин да обичаме. Ако Го следваме ще успеем да се научим да обичаме като Него, – завърши Калина.

Децата ѝ повярваха, те много я обичаха и знаеха, че тя никога не лъже.

Двамата слязоха от ракетата и се огледаха. Край тях вървяха хора също като тях, но нещо не бе, както трябва.

– Как можеш да си обясниш хаоса и объркването им? – попита Дани.

– Може би не виждат смисъл на живота си или Божията любов, – предположи Борко.

– Та те не живеят на земята, – засмя се Дани. – Не можеш да наложиш нашите проблеми на тях.

– А защо не? – възпротиви се Борко. – При тях също може да има заплаха от войни, глад, расизъм и отхвърляне на още неродените.

– Глупости, – възрази възмутено Дани, – тези хора просто не виждат. Погледни само как се движат.

– Може би имат някой като нашия дявол, който е заслепил умовете им и ги управлява, – предположи Борко. – И те не могат да видят истинската светлина, подобна на тези от нас, които не приемат добрата вест за славата на Христос, Който е точно като Бог.

Дани плесна с ръце и се разсмя:

– Искаш да кажеш, че се нуждаят от духовен офталмолог?

– А защо не и някой като Исус, Който върна зрението на един човек, стоящ отстрани на Ерусалимския път? Той отвори не само неговите очи, но и нашите за истината …..

Изведнъж Дани се събуди и се огледа разтревожено. Разтърка очи, но стаята бе празна.

– Ракети, слепи, … разговор с Борко и натрапчивите му идеи за Исус …. Сънувал съм. И все пак хубавото е, че Господ е винаги с нас.

Дани погледна през прозореца. Нощта скоро щеше да избледнее. Само трепкащите звезди на небосвода му напомняха, че денят още не е настъпил.

Той бързо се пъхна под завивката, притвори очи и отново заспа.

Група младежи търсеха нещо по скалите край морския бряг. Видя ги мъж на средна възраст и попита:

– Какво ловувате?

– Лимпети, – отговориха те.

– Лимпети?

Младежите се засмяха след като видяха учуденото изражение на мъжа.

– Това са водни охлюви, – започна сериозно да обяснява един от групата. – Черупката им е конична. Те имат характерен мускулен крак.

– И как ги ловите? – попита мъжът.

– Тихо се изкачваме по скалите, нанасяме бърз удар с пръчка и те излизат, – поясни същият младеж.

Мъжът продължи да ги наблюдава. Групата безшумно се придвижваше по скалите. Следваше удар с пръчка и откъсваха ловко нещо с конусовидна шапка.

– Не този не мога да го измъкна, – тихо каза един от групата.

– Ти си го предупредил с ударите по съседа му и затова сега се е вкопчил толкова здраво в скалата.

Когато младежите слязоха, мъжът още беше там.

– Изглежда този вид охлюви познават добре скалите, щом знае къде точно трябва да се хване по-здраво, – изказа предположението си той.

– Не, – усмихна се един русоляв младеж, – просто са намерили място, в което да се вкопчат , за да осигурят своето спасение.

– Интересно, – завъртя глава мъжът, – животът лимпетът се състои в това, здраво да се закрепи за скалата, а нашия да се вкопчим в нашата скала Исус със всичка сила.

Младежите се засмяха, а мъжът продължи:

– Той е непоколебима скала, силна и мощна. Няма да ви изостави, така че никога не Го изпускайте.

Младежите тръгнаха към следващата скала, а мъжът се загледа след тях.

– Боже, – прошепна той, – стани тяхна Скала. Нека се прилепят силно към Теб, без значение какво някой им казва или прави. Бъди тяхната сигурност в този объркан живот.