Първоначално дебеличката Лулу била подарена на рождения ден на една жена, но тя не искала да я вземе в дома си. Майката на рожденичката решила да се погрижи за прасенцето, от една страна от съжаление, от друга да осигури някой и друг тържествен обяд.

Недостатъкът от външността на свинчето се компенсирала с неговата съобразителност.

Когато приютилата я жена получила сърдечен пристъп свинята Лулу веднага се ориентирала и потърсила помощ.

До сега прасето не е напускало заграждението, в което е било затворено, но намерило начин да си отвори вратичката, Лулу напуснала двора и се добрала до пътя. Дочакала, до се зададе някоя кола и легнала на средата на пътя.

Първият й опит се провалил, никой не спрял, Тогава прасето притичало в дома , видяло как е стопанката му и пак хукнало към шосето.

След 45 минути един от шофьорите спрял. Може би си е мислил за някакво богато угощение.

Той хукнал след надигналата се от пътя Лулу и влязъл в дома, където намерил безпомощно лежаща жена. Позвънил веднага в Бърза помощ. Лекарите успели да спасят жената.

Лулу получила за награда поничка с мармалад. Не е много щедро но прасето е доволно.

Живял някога един еврейски учител Нафтали. При него често идвали за съвет.

Веднъж на вратата му почукал един човек на средна възраст, респектиращ на вид.

– Учителю, – казал той, – вие знаете Тора като никой друг. Вземете ме за свой ученик, искам да изуча Светото писмо.

– Махай се! – сърдито му извикал Нафтали. – Не уча на Писанието такива като теб. – и затръшнал вратата пред него.

Жена му останала изненадана:

– Защо му отказа? Ти обучаваш толкова много, а той изглеждаше порядъчен човек.

– Той не се нуждае от Тора, – отговорил Нафтали. – Ако го науча на Свещеното Писание, той ще се скрие зад него, като мишка в дупка и ще използва знанията си, за да изяви своето превъзходство над другите Той не е готов.

След известно време на вратата му отново се почукало. Това бил млад човек с благородна външност.

– Извинете за безпокойството, тук ли живее учителят Нафтали? – казал той. – Търся знание, светът е така несправедлив и аз искам да го променя. Вземете ме за свой ученик.

– Сбъркали сте вратата, – отговорил равинът. – Тук такъв не живее. Съжалявам.

Жена му го попитала:

– Какво не ти хареса в този? Той иска да направи най-доброто.

– Тези, които се опитват да изменят света, не го познават добре и само ще му навредят, – отговорил равина. – Не разбират какво правят. Разрушават, но не могат да създават. Той не е готов.

След няколко дни отново някой почукал н вратата. Това не бил млад човек и нямал интелигентен вид. Когато видял равина, той се примолил:

– Рави, бихте ли ми помогнали в моята беда? Вижте, аз съм глупав и нищо не разбирам. Има ли лекарство за такава болест?

Зарадвал се равинът, прегърнал новодошлия и го въвел в дома си:

– Влез, – казал му той. – Ти си готов, тебе ще те уча.

Много ѝ провървя в живота. Мъж красавец, грижовен и във всичко добър. От пет години вече бяха женени, а не можеха да се наситят един на друг. Такъв мъж знае как да угоди на една жена.

Тази неделя изобщо не излязоха от леглото. Нямаха в момента нищо друго за ядене освен един останал от вчера крем. Поомазаха се, но сладкото не щеше да влиза в гърлото им.

Изведнъж той скочи и каза:

– Мила, нима това е храна? Бих предпочел пържени картофи с месо и домати, допълнени от гърдите ти за закуска.

Тя разбираше мъжа си от половин дума и бързо приготви това, което той искаше.

Продължиха да пируват в леглото. Той омете всичко от чинията. Навсякъде беше напръскано с доматен сок, а малка част от него се стичаше от устата на мъжа. Награби пърженото телешко, обилно го напои с кетчуп и почти го нагълта…

На вратата се позвъни. Той надяна панталоните си и отиде да види кой е. Тя гневно изропта и си помисли: „Навярно е пак съседката. Тази нахална жена…
Събира клюки и ги разпространява, в това се състои целият ѝ живот. Двама мъже избягаха от нея…“

Тя наостри слух да чуе какво става на вратата. Да, не беше се излъгала, леля Ваня беше. „Старата вещица пак е надушила нещо!“ – засмя се тя.

– Свърши ми солта, бихте ли ми услужили с малко? – гласът беше мазен, а навярно се опитваше да погледне и вътре. – А къде е твоята? Какво прави? ….. Какво дъфчеш?…. Явно сте позабогатели! Я, виж какъв залък си налапал?!

Младият мъж невъзмутимо отвърна:

– От моята жена си похапвам. Да знаеш колко е вкусна само! Ела да видиш бурканите в коридора. От нея си направих яхния.

Жената избяга на стълбите и започна да крещи:

– Хора! Тук има канибал! – тя прегракна, но започна още по-силно да крещи, – Хванете го, той яде… – задъхвайки се тя не можеше да довърши фразата.

Съседите излязоха навън. Хванаха младия човек и го вързаха.
Съпругата му навлече в бързината един халат и надникна от вратата, за да види какво става. Мъжът ѝ бе целия омазан с кетчуп, сякаш беше облян в кръв.
Някой от живеещите се уплаши сериозно и побърза да се обади в полицията.

Когато двама униформени дойдоха и разбраха какво се е случило, едва се въздържаха да не се разсмеят. На леля Ваня ѝ стана обидно. Как могат да се шегуват така с нея, та тя е възрастна жена?! За това накара полицаите да
отворят всичките буркани със свинското в коридора, като упорито настояваше:

– Ами ако е заклал някой друг човек и го е консервирал в буркани?

Дълго време съседите избягваха младия мъж по стълбите. А той, когато ядеше месо в къщи все се шегува:

– Мила, не мога да те доям, мога ли да те поделя с леля Ваня?

Хората се интересуват повече от това, което не ги засяга.

В автобуса пътува жена и разговаря по мобилния си телефон.

– ….. представяш ли си, Лили, отивам в спалнята, а той там със съседката се върти в нашия креват. На пръсти се прокраднах и тихичко затворих вратата. …. О, мила, спирката ми, ……. довечера свършвам в шест и ще ти доразкажа.

Шест часа вечерта. Същата жена седи в автобуса. Изведнъж притичва един мъж и се качва в автобуса. Запъхтян, едва поемайки си дъх казва:

– Не закъснях ли? – поглежда към жената и я приканва, – Какво, отказахте ли се? Звънете бързо на Лилито!

Един съкурсник на Пушкин от лицея при случайни срещи често се хвалел с успехите си между жените и задавал нелепи въпроси. Веднъж той срещнал Пушкин и го попитал:

– Казват, че ти си „слънцето“ на руската поезия, но аз не съм много съгласен с това. Моята жена също ме нарича „слънчице“. Как мислиш, какво е сходството между мен и слънцето?

– И на теб и на слънцето не може да се погледне без да се намръщи човек, – отговорил поетът.