Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..

Николина не обичаше асансьорите. Въпреки възрастта си, редовно изкачваше стълбите до апартамента си.
Един ден забеляза две момичета, които чакаха пред вратата на асансьора.
– Чакайте, – каза им те, – щом имате желание, но аз ще сляза по-бързо от вас по стълбите.
И тръгна по стълбището, както обикновенно. Излезе на улицата, нямаше никой.
– Спечелих, – едва не подскочи Николина от радост.
Постоя минута, две, три…. Още никой не се задаваше от вратата. След пет минути тишината стана подозрителна.
Тя се върна. Асансьорът бе заседнал. Зад затворената врата се чуваха отчаяни гласове“
– Помогнете!
Когата момичетата разбраха, че възрастната жена е до вратата на асансьора, едно от тях каза:
– Хубаво е, че сте от външната страна на свобода, моля ви, помогнрте ни.
Николина бързо изтича до апартамента си. Набра номера на телефона и припряно извика:
– Там в нашия асансьор две момичета  са заседнали….
Николина се разтревожи не на шега. Тя застана до вратата на асансьора и зачака. Беше изненадана, когато се появи грамадна жена с лост в ръката.
– Когато вратата се отвори, излизайте! – заповяда жената с дълбок басов глас.
Тя се качи горе. Скоро от там се чу дрънчене, а след минута вратата на асансьора се отвори. Плениците с радостни лица излязоха на свобода и благодариха.
И все пак, това е един много добър навик да слизаш и да се изкачваш по стълбището. Препоръчвам ви го и по здравословно е. Никой не знае какво може да му се случи в живота.

Димитрина, съпругата на Тодор, беше известна със своята прямота, твърд характер и голяма привързаност към семейството. Като всяка умна жена тактично си затваряше очите за дребните авантюри и отклонения на мъжа си. Приемаше ги като мъжки прищевки за доказване на мъжественост.

Тя знаеше, че в крайна сметка блудния син ще се завърне. Връзките му бяха единични и мимолетни. В нито един от случайте нямаше причина за безпокойство. С насмешка наблюдаваше безкруполните атаки на жените, които търсеха някаква облага от него.

Но сега нещо ѝ подсказваше, че нещата с Росица бяха малко по-различни. Сремежът на малката беше малко по-целенасочен от амбициите на досегашните жени, които го преследваха. До сега Димитрина не бе забелязала реална заплаха за семейството си.

Росица демонстрираше буйни страсти, които не изгаряха, а се възпламеняваха отново. Зад амбициозната самонадеяност на малката, Димитрина усещаше маниера на мъжа си. Той подхранваше и насърчаваше ухажорките си, за да дразни жена си, Понякога той всичко правеше на инат, за да смаже гордостта ѝ

Димитрина вярваше, че пътя на всеки човек е предопределен  и че има видов ден.

Честите отсъствия на Тодор не я впечатляваха. Приемаше, че той иска да я изкара извън релсите. Тя свързваше сегашните му прояви с особеностите на възрастта и издигането му, както в йерархията, така и финасово.

Но в едно беше сигурна, че като се нащурее, пак ще се върне в семейството си.

Ана Петрова имаше редкия шанс да присъства на това преставление. Имаше много желаещи за него, дори билети не стигнаха за всички, но на нея и подариха билет. Тя бе зряла жена и такива мигове на щастие, не отминаваше с безразличие.
Приготви се и тръгна.
Залата я посрещна с пищно осветление, множество усмивки и напрегнати в очакване лица. Седна на мястото си и се настрой да се потопи и наслади на предстоящото преставление.
По време на почивката Ана излезе, за да се подкрепи с нещо.  Фоайето беше изпълнено с хора, които пушеха, опитваха от различни питиета и разговаряха.
Някакъв пианист свиреше, но никой не обръщаше внимание на музиката му. Ана отпи от чашата си и с любопитство се зае да изучава музиканта.
Той изглеждаше невзрачен и скучен. Просто си вършеше работата си и чакаше почивката да свърщи, за да спре да свири.
След второто питие, леко опианена, Ана тръгна към пианото.
– Вие сте като зъбобол! Защо не свирите просто за себе си? – възкликна тя.
Пианистът беше изненадан. И тогава започна да свири музика, която обичаше.
След няколко минути цялото фоайе млъкна.
Когато пианистът свърши своята композиция, избухнаха възторжени аплодисменти.

Ще ви разкажа за кораб, наречен Деш изчезнал през 19 век, който отново „се появил“ през 20 век.
През 1813 г. САЩ воювал със Великобритания. Опитвайки се да преодолее съвършенния британския флот, правителството на САЩ разрешило неговите граждански съдове да атакуват британските кораби.
Тези кораби са били наричани капери, а в действителност членове на екипажа им са били пирати в служба на държавата. Каперите са могли да изпреварват противника с няколко часа. Те приближавали до вражеския кораб на разстояние от няколко изстрела.
Като правило, завземането се провеждало без кръвопролития, защото търговските кораби не са имали оръжие в достатъчно количество, а екипажите им не били добре обучени за бой и се предавали бързо.
За един от най-успешните капери се е смятала бързоходната шхуна Деш. Нейният трети капитан бил Джон Портър. Той наскоро се бил оженил. И когато екипажът се готвел за отплаване, той се простил със своята жена Елиза
Задачата на кораба се заключавала в следното. Капитани заложили пари и решили да определят, коя от шхуните е най-бърза.
Деш веднага изпреварила Чемплей и се превърнала в черна точка на хоризонта.
Но изведнъж се разразила силна буря. Изплашени от лошото време, екипажът на Чемплей върнал шхуната на пристанището, а Деш останала в морето. На брега жената на капитана усетила беда.
Шхуната Деш така и не се върнала, но и днес рибари разказват, че в безветрен ден на хоризонта се появява силует от мъглата …..