Всичко бе невероятно. Давид бягаше със майка си и сестра си от преследване в собствената си страна.

Възрастно семейство им предложи средства, храна и дрехи, за да могат спокойно да посрещнат нуждите си.

– Никога не бих повярвал това, ако не го бях видял с очите си, – споделяше по-късно Давид. – Те изобщо не ни познаваха. Ами ако бяхме злоупотребили с тях? Щяха да пострадат. Те постъпиха много смело, мога да кажа дори безразсъдно, но … нашите нужди бяха посрещнати.

Бог точно така иска да се грижим за другите, особено бежанците. Той ни насърчава, да ги обичаме като себе си.

По-късно Давид, когато създаде свое собствено семейство, по примера на хората, които им бяха помогнали, той и жена му поканиха бежанци да живеят у тях, докато се устроят.

Бог приветства непознатия и ни подтиква да го посрещнем по същия начин.

Семейство Костови си купиха принтер.

Горкият, издържа точно 13 неща, който трябваше да принтира преди да се повреди.

Така счупи предишния световен рекорд за 11изпълнени задачи.

– Когато закупихме този принтер за 165 лева, очаквахме не много голямо качество, – хвалеше се Стоян, главата на семейството, – но той надмина и най-смелите ни очаквания.

– Това е добър резултат, – отбеляза жена му. – Отпечатахме 4 данъчни документа и девет страници за оцветяване. Струва си парите.

– На 14 тото задание, – отбеляза малкият син Тони, – принтерът започна да се държи хаотично. Издаваше скърцащи звуци. Изплюваше късчета накъсана хартия, а на екрана се изписа надпис за грешка.

– Това нещо има доста голям пробег, – отбеляза компетентно баба Злата. – Въпреки че трябваше да похарчим 180 лева за пълнене на мастило след третото отпечатване, просто сме благодарни, че издържа толкова дълго.

Въодушевен Стоян сподели:

– Пак ще си купим принтер от този тип. Разбира се, след като изхвърлим този.

В този дом имаше и висококачествена пералня, която бе издържала повече от 12 зареждания.

Да са им честити!

Това бе много тежко за Веско. Едно след друго починаха петте му деца.

Скръбта му бе неописуема.

Въпреки това, той се поклони на Бога и каза:

– Дяволе, никога не съм поставял привързаността си към децата на първо място. Още когато се раждаха, разбрах, че те са Божи. Той ги е дал и има правото да ги вземе, когато си поиска обратно. Благословено да бъде името Господне.

Веско отдавна бе осъзнал, че всичко, което имаше е назаем и че трябва да бъде подготвен да го освободи, когато собственикът го поиска обратно.

Раждаме се със стиснати малки юмручета и крещим, но напускаме света с празни ръце на гърди си.

– Господи Боже, благословено да е Твоето име, задето ми даде назаем всичко, на което мога да се насладя, – мълвеше Веско.

Жена му също много скърбеше. Нейният плач огласяше къщата.

Веско я прегърна, притисна я до гърдите си и ѝ прошепна:

– Скъпа, Бог даде и по някаква неразкрита причина избра да ги вземи обратно. Той притежава всичко, приеми това.

Защо Веско успя да издържи в такава ситуация?

Защото не се привърза към подарените му деца, а с разбиране ги отдаде на Господа.

Точно на него ли трябваше да се случи?

Днес лекарят каза на Стефан истината за болестта на сина му. Това го разтърси силно.

Повечето негови колеги, когато чуха новината се опитваха да му съчувстват и изразяваха съжаление за ставащото.

Но се случи нещо много интересно, когато Стефан съобщи на жената, която се грижеше за сина му:

– Рени, Здравко има рак …

Жената се олюля, сякаш беше ударена.

– О, не! О, Здравко! О, Исусе Христе! Не, не, не … – извика тя инстинктивно.

Рени искрено оплакваше болката си пред Бога.

По-късно Стефан сподели:

– Това е най-добрият отговор, който съм получавал.

Някой бе видял болката и ужаса му. И този някой не се бе опитал да подобри емоциите му, а по-скоро ги изживя с него.

Реакцията на Рени в този момент му помогна изключително много.

Като християни можем да бъдем изкушени да омаловажаваме болката на другите или нашата собствена, стремейки се напред към щастливия край, но Исус е както решението на нашата скръб, така и нашият спътник в нея.

Можем да предадем скръбта и бремето си на Него, като помним, че имаме Бог, който плаче заедно с нас.

Венета разнасяше пощата в квартала. Стигна до кутията на леля Дора и се притесни.

Кутията бе пълна. Никой не бе прибирал писмата и вестниците, които жената получаваше.

Тя веднага се обади на дядо Георги, съсед на Дора:

– Кутията ѝ е пълна.

Възрастния човек повдигна рамене недоумяващо.

– Да сте виждали леля Дора? – попита с безпокойство Венета.

Георги най-сетне включи.

– Не не съм я виждал. Никой не е прибирал пощата ѝ?

Двамата отидоха до Магда, тя живееше от другата старана на леля Дора.

Попитаха и нея:

– Да сте виждали скоро Дора?

– Не, – кратко отговори тя, след което попита. – Случило ли се е нещо?

Венета разтревожено обясни:

– Пощенската ѝ кутия е пълна.

– Почакайте, – каза Магда, – аз имам резервен ключ за дома ѝ. Тя ми го даде, за да поливам цветята ѝ, когато замина за няколко седмици при дъщеря си.

Тримата буквално хукнаха към дома на Дора.

Намериха я просната на пода.

Тя едва им прошепна:

– Преди два дена паднах … не можах да стана …

Венета веднага повика Бърза помощ.

Загрижеността на пощенската служителка спаси живота на Дора.