Мостът бе доста висок. Вълните се удряха в яките му подпори. Драгой стигна края на моста и се загледа в морската бездна.

– Толкова много исках да направя в този живот, но почти в нищо не успях, – въздъхна младежът. – Мария, моята любима,  се отдръпна от мен. Всички ме предадоха. На никого не съм нужен.

Всичко в досегашният му кратък живот се бе изкривило, а нямаше повече сили да започне всичко отначало.

Всички мостове към себе си бе изгорил и за да уреди сметките си с безполезния си живот, бе дошъл тук, с цел да приключи с него.

Решен, застана накрая на моста. В краката си виждаше вълни, които се догонваха и блъскаха в силните опори на моста, които здраво го държаха.

За последен път се обърна и погледна градските светлини, който разкъсваха мрака стелещ се над големия град.

Драгой въздъхна и се приготви да извърши това, което бе замислил.

Изведнъж чу слаб старчески глас зад себе си:

– Добра вечер, синко! Би ли ми помогнал!

Младежът отстъпи една крачка назад. Бръкна в джобовете си и извади портфейла си. Разтвори го, взе всичките пари от него и ги подаде на старецът. На него и без това вече не му бяха нужни.

– Тези пари не ми трябват, – каза бавно старецът, – но тук съвсем наблизо живеят две момичета, които умират от глад. Те са захвърлени и изоставени. Помогни на тях, сине.

Дрaгой седеше на моста объркан. Преди малко искаше да се самоубие, а сега не знаеше какво трябва да направи.

Изведнъж младежът се отърси и каза:

– Добре, кажи ми къде живеят, сам ще им ги занеса.

А в същото време си помисли: „Тези пари  могат да спасят две бедни и гладни създания, а после …. пак мога да се върна тук“.

И Драгой закрачи обратно по моста към брега. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова решимостта да посегне на живота си намаляваше.Той изправи рамене и закрачи уверено.

– Повече няма да се върна на този мост, – реши окончателно младежът, – докато има хора, които се нуждаят от мен и мога да им помогна.

Вечерта за Соня и Стефан бе прекрасна. Разхождаха се в парка, почерпиха се по един сандвич и кола в близкото заведение, а след това Стефан изпрати приятелката си до дома ѝ.

Стефан спринтира до спирката, но последни автобус замина под носа му.

– Ами сега! Какво ще правя? Пари за такси съвсем не ми останаха, – завайка се Стефан.
Та той бе студент, в свободното си време изкарваше по някой лев като хамалин, от къде ще се свъртят повече пари в джоба му?

Времето заплака, сякаш малко му се бе стоварило на Стефан сега на главата. Трябваше да премине от единия край на града до другия, за да се прибере в квартирата си.

Стефан примирен с обстоятелствата, мокър и измръзнал закрачи по маршрута си.

Изведнъж до него спря скъп автомобил. Двойката в нея мъж и жена му помахаха с ръка да влезе в колата.

Стефан бе шокиран и каза смутено:

– Но аз нямам пари…

– Пари не ни трябват, – каза мъжът.

А жената бързо го подкани:

– Влизай в колата! Ще се простудиш!

– На задната седалка има бутилка с коняк, – добави мъжът, – глътни си малко, да се сгрееш.

Попитаха го:

– Къде живееш?

И след като им каза адреса, го докараха до пътната врата.

Стефан каза объркано:

– Много ви благодаря…. извинявайте, бях мокър и навярно отзад съм нацапал ….

Двамата му махнаха с ръка.

– Не се притеснявай! Бягай да се изсушиш и стоплиш у вас, – засмя се мъжът.

Стефан гледаше недоумяващо след заминаващата кола и си каза:
– Мислех, че по-заможните хора са коравосърдечни и едва ли биха се притекли на помощ на такъв окаян човек, като мен, но явно има добри и състрадателни хора, независимо от положението си.

Хора нека бъдем по-добри  и да си помагаме един на друг.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….

Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

Хубаво е, когато има есен, защото тя нежно и внимателно ни подготвя за студа. Това е време за размисъл, когато човек  с ръце в джобовете изпада в приятна меланхолия.

Есента е време за съзерцание. Краските ден след ден се сменят. Листата се носят от лекия вятър. Всичко това възбужда у нас романтично настроение.

Всяка година нещо през есента умира. Листата падат от дърветата, а голите клони беззащитно се люлеят от вятъра в студената зимна светлина.

Листата, както и хората не са готови да се откажат така лесно. Те здраво се държат за миналото и ако имаха сили да останат зелени, вероятно до последно биха се сражават за мястото, което толкова дълго им е служило.