Един равин отишъл на някакво място и понеже било суша, приканил към пост. Водачът на общността започнал службата и когато произнесъл думите: „Той кара дъжда да вали“, изведнъж завалял дъжд.
Равинът се обърнал към него:
– Какви са достойнствата  ти?
Той отговорил:
– Аз съм обикновен учител и напътствам децата на бедните еднакво с децата на богатите. Ако някой не може да ми плати такса, аз му я опрощавам. Имам и езеро с риба. Видя ли, че мой ученик е небрежен с уроците си, подкупвам го с някоя риба и той започва да учи редовно.
Въпреки изключителното значение, отдавано на учението и на споделяне на напътствията, посветилите се на това велико дело, не би трябвало да се изпълват с прекомерна гордост. В Божиите очи те са само работници, също както и заетите с физически труд. За случая е много поучителни са думите, приписвана на равините от прочутата Академия Явне: „Аз съм Божие творение и моя ближен също е такъв. Моята работа е в града, а неговата на полето. Всеки от нас става рано за да върши работата си. Навярно ще кажете, че аз върша велики неща, а той дребни. Но ние знаем, че делата не са малки или големи, а дали в сърцето си човек е устремен към Небето“.

Хората се раждат, живеят, женят се, добиват деца, умират и това всичко, като че ли правят на сън. Ако човек не се събуди никога няма да разбере красотата и очарованието на живота.
Една история ми направи силно впечатление. Баща чука на вратата на сина си:
– Сине, ставай, събуди се!
– Не искам, татко.
– Време е за училище, ставай! – крещи бащата.
– Не искам да ходя на училище. – отговаря сина.
– Защо? – недоумява бащата.
– По три причини, – казва сина. – Там ми е скучно, дразнят ме и трето мразя това училище.
Но бащата продължава да упорства:
– Тогава аз ще ти назова три причини, поради който трябва да отидеш на училище. Първо това е твое задължение, Второ ти си на 45 години. И трето ти си директор на това училище.
Станете, събудете се! Вие сте вече възрастни. Оставете играчките за децата.
Единственото, което хората искат е да им върнат играчките. Нима не сте чували реплики като: Върнете жена ми. Върнете ме на старата работа. Върнете ми изгубените пари. Върнете ми доброто име и миналите успехи…..
Това на тях им е нужно. Те искат да получат обратно старите си играчки.
Например хората не желаят напълно да се възстаноявят след боледуване, те искат само утешение, защото лечението е свързано с много болка.
Събудете се! Ако вие не се възползвате от това повикване, съжалявам, никой не може да ви помогне. Една арабска пословица гласи: „Градинските рози и блатните тръни се захранват от един и същ  дъжд“.

Изключих котлона и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и видях как бледото обедно слънце обагри сивотата на улицата и къщите в нежно бежово.
До мен стигна смеха на децата, които си играеха долу на тротоара. Още трептяха във въздуха възбудените гласове на две момиченца хванати за ръце.
Някъде зад ъгъла една латерна свиреше много стара мелодия….
Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сама.

Разбрах какво се случва с Дони много преди другите и се свих в себе си, но не казах на никого. По-късно, когато другите започнаха да забелязват разни неща и да правят колебливи, плахи заключения, аз ги опровергавах категорично. Не исках това да излезе вярно. Усещах как бъдещето се разклаща пред мене. Имах чувството, че ако никой не говори за това, то няма да стане. И грешах.
Той закъсня със сядането, трудно се изправи, по-късно проходи, не можеше да тича. Беше зле с координацията на движенията.
Смятахме, че е тромав и когато се олюляваше, спъваше и падаше, му се радвахме като на новородено пале или жребче. Сега на движенията му липсва хармония. Не прави усилие да отваря широко челюстите си, когато се опитва да говори.
Опитите му да говори приличат на титаничен гърч. Жилите му се изопват и издуват, иска ми се да престане да го прави. Може обаче да отваря устата си достатъчно широко, когато яде, когато се смее или просто ако иска да вдигне шум.
Макар че не зная каква причина има да се смее, освен когато си играя с него, протягам му нещо и си дръпвам ръката, но после… е не по-малко готов да заплаче.
С него вече не могат да се играят, дори обичайните детски игри. Когато се опитвам да го занимавам, чувствувам се безпомощен и той започва да плаче. Измъквам се с болка. Яд ме е и на него, и на себе си. Струва ми се, че поне бих могъл да направя нещо по-добро за него.
Веднъж бях неприятно изненадан, когато дъщеря ми изтърси:
— Дали това, че Дони ми е брат — иска да знае дъщеря ми с полунастоятелен тон, — ще ми попречи при намирането на съпруг?
— Не, разбира се, че не — объркано й отговарям.
— Откъде накъде? — войнствено я напада жена ми.
Тя е шокирана и вбесена от зададения без заобикалки въпрос. Дъщеря ми се обръща към мене, за да разбере истината:
— Ще ми попречи ли?
— Да не си решила да се омъжваш? — питам я аз весело и шеговито.
— Виждаш ли, пак избягваш да ми отговориш?
— Би трябвало да се срамуваш — казва й жена ми, — че това изобщо ти е дошло на ум.
Дъщеря ми настойчиво продължи:
— Дали хората ще си мислят, че и моите деца ще станат такива?
Жена ми зяпна от учудване.
— Как можа да го изречеш! — рязко я сгълчава тя. — Та той е твой брат!
— Точно затова се тревожа. Не мога ли поне да попитам?
— За бога, остави я на мира! — викнах и се обърнах към жена си с гневен поглед. — И аз се тревожа за същото.
— Би трябвало да се засрами. Той не е нещо, от което трябва да се срамуваме.
— Щом като не е нещо, от което да се срамуваме, защо винаги се срамуваме, когато е край нас?
— Не е вярно.
— Вярно е. Винаги ме изкарваш виновна заради него.
— Не те изкарвам. Празни приказки.
Какво можех да обясня на това дете. Нима можех да й кажа, че хората са лицемерни и егоистични? Не всеки може да приеме чуждата недъгавост или лудост. Дори и да останат малко с такива хора, не могат да прикрият чувството си на отвращение.

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.