Една огромна липа караше старините си в гората.
Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения.
Липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка.
Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

Това се е случило по времето, когато християните били гонени.
В едно село живеело едно християнско семейство. Мъжът трудно изхранвал семейството си въпреки, че много работел без прекъсване, неуморно. Цялото си бреме възложил на Господа и вярвал, че нещата ще се променят и ще стане по-добре.
Той написал на една дъсчица: „Не винаги ще бъде така“ и я окачил на видно място в дома си.
Минали тежките години на гонения. Дошло време на благоденствие и свобода. Пораснали децата, появили се внуците. Веднъж всички се събрали на пиршество във стария дом.
Големият син видял старата дъсчица, с до болка познатия надпис, и казал на баща си:
– Дай да я махнем, нека не ни припомня тъжните и трудни години. Всичко остана назад.
– Не я махайте, деца, – казал бащата, – Запомнете, че и така не всякога ще бъде. Научете на това децата си. Тежкото време е време за преминаване през изпитанията. Ако живееш добре, благодари за благоденствието, но ако живееш в трудности отстоявай.
Да благодари умее само този, който помни трудностите през, които е минал.

Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.

Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

Един равин отишъл на някакво място и понеже било суша, приканил към пост. Водачът на общността започнал службата и когато произнесъл думите: „Той кара дъжда да вали“, изведнъж завалял дъжд.
Равинът се обърнал към него:
– Какви са достойнствата  ти?
Той отговорил:
– Аз съм обикновен учител и напътствам децата на бедните еднакво с децата на богатите. Ако някой не може да ми плати такса, аз му я опрощавам. Имам и езеро с риба. Видя ли, че мой ученик е небрежен с уроците си, подкупвам го с някоя риба и той започва да учи редовно.
Въпреки изключителното значение, отдавано на учението и на споделяне на напътствията, посветилите се на това велико дело, не би трябвало да се изпълват с прекомерна гордост. В Божиите очи те са само работници, също както и заетите с физически труд. За случая е много поучителни са думите, приписвана на равините от прочутата Академия Явне: „Аз съм Божие творение и моя ближен също е такъв. Моята работа е в града, а неговата на полето. Всеки от нас става рано за да върши работата си. Навярно ще кажете, че аз върша велики неща, а той дребни. Но ние знаем, че делата не са малки или големи, а дали в сърцето си човек е устремен към Небето“.