Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Учени от Университета на Аризона, съобщават за разработка на анатомично точен модел на човешки крака.
Изследователите смятат, че новият продукт ще помогне за по-добро разбиране на начина, по който децата се учат да ходят.
Краката на робота са изработени от пластмаса с технология за 3D печат. „Мускулите“ се състои от двигатели, дърпани от кевлар ленти за сгъване и разгъване на краката. Силен сензор, вграден в презрамките позволява да се симулира чувство на положение и движението на крайниците.
За да се направи модел по-близки до човека, на компютър, който контролира движението на краката се моделира действията на невронната мрежа, разположена в гръбначния мозък на човекът, отговаряща за автоматично движение при ходене.
Изследователите са използвали опростен модел на тази мрежа само с две последователни сигнали за сгъване и разгъване на краката. В допълнение, движението може да бъде леко коригирано въз основа на обратната връзка от датчици.
Този модел е опростен в сравнение с реалните човешки крака, но е достатъчно точен. Учените предполагат, че децата, учещи се да ходят, първоначално могат да използват подобен механизъм, който впоследствие ще бъде разширен с нови модели на управление.

Понякога отказването ни от личните ни притежания е по-трудно от изваждането на зъб. Когато сте притиснати, вие силно защитавате решението си да задържите някои малки неща в живота си. Ето и някой от най-честите срещани причини, с които се оправдаваме, за да не изхвърляте ненужните неща:
– някой ден ще ми потрябват;
– това е подарък от деветият ми рожден ден;
– сигурно ще му намеря загубената част;
– не е счупено;
– може да се поправи;
– ако сваля 10 килограма ще се напъхам в това, колко хубаво ми стоеше;
– ще придобие колекционерска дейност някой ден;
– моите деца ще го дадат на своите деца;
– планирам да го прочета.
Всички тези извинения съдържат поне мъничко истина. Но ви гарантирам, че след погребението ви, роднините ще имат толкова много ненужни неща на куп, че няма да знаят какво да ги правят. И вероятно всичко ще отиде в боклука.

Като деца ние изобщо не знаем какво означава думата репутация. Обяснението и разбирането й идва много по-късно. Има хора, който си спомнят за значението на репутацията, когато е трудно да се поправи нещо, а има и такива, които си спомнят за нея всеки момент и постоянно изпитват страх да не направят нещо , както не трябва и да получат осъждение от околните.
Съществува правило: „Ако искаш да стигнеш до пенсия, помни, че отначало човек работи за изграждане на репутация, после репутацията работи за човека…“
Човек с безупречна репутация, дори да остане без работа, винаги ще намери такава. В крайна сметка, не можеш да я поставиш в щатното разписание, не можеш да я купиш за пари или да я окачиш в кабинета си.
Репутацията на човека в живота се поддържа от три стълба: професионални и лични качества плюс умението да се представяш добре.
Професионализъм е качество, което човек изработва през годините. На първо място той трябва да умее да решава задачите в работата си, без особени разяснения и даже такива, които не влизат в преките му  задължения. Но ние всички сме хора. Можем да се почувстваме недобре, да преживяваме неприятности случили се домовете ни, от това никой не е застрахован. Ако се появят „грешки“ с мъмрене и отбелязване в документите, възниква въпроса за некомпетентността на заемащия съответната длъжност. По-добре е да се коригират  грешките на място, преди да е станало късно.
Хората са различни. В един колектив могат да влизат хора, които не се харесват, но трябва съвместно да решават поставените задачи. Умението да се намери общ език заради работата е едно от най-цените качества на всеки човек. На работното място не винаги и не всички навици намират определено място. Моралните качества на един работник са нещо лично, но ако се използват неща за лични цели, никой не среща това с разбиране.
Най-добра репутация имат обикновено хора, които винаги изглеждат безупречно.
Не се опитвайте да спечелите доверие с изпълнение на лични и съмнителни задачи. Това не води към нищо добро, а отказа за такива „добри“ дела ще запази репутацията неопетнена.

При един старец дошла една семейна двойка. Жената била много притеснена и казала:
– Бремена съм, а вече имам четири деца. Ако родя пето, няма да можем да се изхраним. Моля те, благослови ме да направя аборт.
– Виждам, че живота ти не е лесен, казал старецът, –  но как да ви благословя, да убиете детето си? По-добре убий най-голямата си дъщеря, тя е вече на 15 години, поживяла е, видяла е доста неща в света. А това мъничкото още и слънчев лъч не е видяло, несправедливо ще бъде да го лишиш  от тази възможност.
Ужасена жената закрила лицето си с ръце и заплакала.