Много деца се озовават в домовете за сираци. И не защото нямат родители, а защото са се появили в неподходящо време или имат някакъв недъг.
Защо детето, поради вашата грешка и страха да станете майка, трябва да расте там, където няма любов и думата „мама“ отсъства.
Момичета, защо оставяте децата си, какво са виновни те, за да понасят такова наказание. Та те не са сторили никому зло.
Защо пълните детските домове? Вашата мяйка не ви е оставила на времето. Нима така отмъщавате на детето си?
Когато виждам деца от домовете, сърцето ми се изпълва с болка. Повечето от тях са нормални здрави деца. Те са много чувствителни и се нуждаят от любов, уважение и ласка.
Когато минавам край такъв дом, децата ме гледат и всяко от тях вижда в мен своята майка. Не мога да ги погледна в очите, защото чета немите им въпроси в тях:“Защо ме остави тук? Аз повече няма да правя така, прости ми! Мамо, моля те, вземи ме!“
Жени и момичета, които оставате своите деца, опомнете се! Не погубвайте живота на вашите деца!
Не оставяйте децата си! В живота ви всичко ще се нареди. Вашето дете ще ви бъде благодарно за това, че има такава майка като вас.
Нека повече да не се чуват думите: „Мамо, не ме оставяй!“

Равномерното разполагане на числата по числовата ос е придобита способност за човека, обусловена от възпитанието и образованието. А вроденият интуитивен подход за разположение на числата става по логаритмичната скала.

Тези изводи са направени въз основа на работа с индианци от племето мундурука, живеещи край Амазонка. Повечето от тях нямат никакво образование.

Показали им определено количество точки или им изсвирили няколко еднакви звуци, а след това поискали да покажат тези числа на осите от 1 до 10 или от 10 до 100.

Колкото по-малко било числото, толкова по-голямо пространство е било необходимо на изпитващите, за да го намерят, което съответства на логаритмичната скала.

Подобни резултати били демонстрирани и от малки деца в САЩ, които още не можели да четат.

А възрастните американци и образованите от племето мундурука били склонни да разполагат числата равномерно.

Обикновено италиански семейство. Александро сега е на 60 години. Миналата година с жена са отбелязали 40 години от сватбата си.
След пет години съвместен живот, жената на Александро му родила две деца. Но тя тежко се разболяла и останала прикована на леглото. Преди това семейството емигрирало на север.
Александро останал сам с две малки деца, болна жена. Изграждал дом, който скоро бил започнал. Но трябвало и да работи, за да оцелее семейството му в тази ситуация. Ако бяха останали в родния си град, щели да им помогнат близките им, но сега те са на хиляди километри. Някои от роднините им идвали да им помогнат за кратко време, но всеки от тях си имал свой живот и множество проблеми.
Така постепенно Александро се научил да прави всичко в дома си. Готвел, перял, чистел и помагал на децата си в подготовката на уроците. Но главно се грижел за болната си жена. Поставял и инжекции. Давал и капки и нужните лекарства. Сменял памперсите ѝ… Правел всичко, което било необходимо за болен на легло.
В такива ситуации мъжете псуват и нагрубяват, а Александро не загубил дори чувството си за хумор.
Когато тя все още можела да седи и гледа, Александро от името на жена си поканвал приятели и те заедно се разхождали в природата. Съпругът подкрепял жена си, забавлявал я, а тя му отговаряла както може.
Жена му губела все повече сили и се опитала да се самоубие, за да не тежи на семейството си. Тогава Александро ѝ казал:
– Не ме оставяй сега, когато децата са вече пораснали и всеки си има свое семейство. Забрави ли, че сме дали обет пред Бога да бъдем заедно и в мъка и в радост. Мъката премина, остана радостта….
Много лекари и специалисти Александро посетил заедно с жена си. Дори пътували зад границата.
Един от лекарите, когато разбрал, че жената живее с тази болест вече 36 години казал:
– Този случай може да се отбележи като световен рекорд. Човек с такова заболяване не оцелява повече от 25 години.
Причина за всичко това бил грижливият съпруг.
Попитали го веднъж:
– Какво ви държа през всичките тези години?
Той навел глава, очите му се просълзили и едва добавил::
– Едва ли ще разберете, не любов….това е много повече.
Сега той живее с жена си, която почти нищо не чувства и семействата на порасналите си деца, които му помагат и живеят с него в дома, който сам е построил.

Вие максимум полагате усилия, за да укрепите семейното си благополучие, но не се получава. Може би правиш нещо не както трябва. Ето някои прегради, които може би те спъват.

Ние винаги искаме да ни разбират и понякога да ни съжаляват. Иска ни се да намерим виновник за всичките си беди. Например, ако сте жена имате малка възможност да направите кариера. Ако е пълна, всички я гледат накриво и не искат да я вземат на работа. Ако една жена е омъжена и има и деца, тя не се взима на работа, защото децата често боледуват. Ако не е омъжена дава й се нископлатена работа и е много заангажирана. Какво да правим?

Спри да се оплакваш и започни да действаш. Достатъчно сте плакали, време е да поработите. Не си доволен от работата си, овладей нова професия, която ти допада.

Не сте ли забелязали, че скъперникът плаща два пъти?

Става дума не за разумната спестовност, а за патологичната алчност. Това търсене на отстъпки, спестяване на доброто хранене….влошава здравето ти. Към икономиите трябва да се подхожда внимателно. Истински обезпечените хора са готови да платят за нещата реалната им стойност. Оценявайте възможностите и не икономисвайте там, където няма смисъл.

Желанието за бързо получаване на блага е път към финансова пропаст. Хората, които искат „сега на момента“, не могат да разберат, че ако си намерят работа със средна заплата в солидна компания, след време ще получат много повече. Такива хора пренебрегват образованието и отдават предимство на неквалифицирания, но добре платен труд.

За да събереш богата реколта, трябва да посееш. Ако искаш да изкараш добър плод, трябва да обработваш земята. Работи в перспектива и не жали силите си в труд и добиване на знания.

Времето е пари.

Неудачникът не цени времето си, но и това на другите. Дните, часовете и минутите се изнизват край него, като пясък през пръстите му. Този човек ще загуби много време, а от там и добри възможности. Може би трябва да си дадеш сметка за какво отива времето ти, за да станеш по-добър негов стопанин.

Чувала съм някой да се оплаква: „Не ми харесва това, с което се занимавам“.

Има много неща, които не са ни приятни. Не става въпрос за миенето на съдове или необходимостта да ставаш на разсъмване, а за това, че човек ходи на работа, която не обича или мрази бизнеса, с който се занимава.

Ако твоята работа не ти доставя удоволствие, преразгледай своите виждания за живота и прави това, което те удовлетворява.

Не казвайте, че на съседа му е по-добре.

Завистта е лошо чувство То усложнява общението с околните и подтиква човека към постъпки, които не съответстват на финансовото му положение. Приятелят ми има кола, а аз нямам. С какво аз съм по-лош от него? И не преценявайки възможностите си, човек прибягва до кредит, който по-късно не може да изплати. Не е време да се парадира сега със скъпи вещи.

Завиждай само на себе си! Погледни в огледалото. Нима не си красив и умен? Ти и без диаманти сияеш като звезда.

Ако искаш да си създадеш врагове, вземи пари на заем.

С парите взети на заем не можеш да си купиш добро име, репутация на щедър човек, не можеш да получиш добро отношение, нито чиста съвест или чувство за собствено достойнство

Ще трябва да се научите да казвате „не“, ако не на всички, то поне в някои ситуации.

Всички тези правила са прости и отдавна известни, единствено трябва да се приложат на практика.

Ние често говорим колко опасни са нашите пътища, за хората като цяло и за децата в частност. Но това е нищо. Ако погледнем как учениците отиват на училище в редица не много развити страни, ще настръхнем.

В Индонезия учениците живеещи в едно село, трябва всеки ден до училището да „ходят“ по кабелен път. Той се намира на 10 метра над реката. След това се движат още седем километра през гората.

Не е лесно и на техните връстници от едно друго село, които трябва да преодоляват път през счупен мост. Може да се възползват и от напълно нормален мост, но трябва да обиколят малко и да вървят допълнително един час. Учениците избират по-опасния път, но и по-краткия.

Къде гледат родителите?

Филипинските малчугани част от пътя до училище преодоляват като плуват на гуми от каучук.

Във Виетнам учениците от района Мин Хоа буквално плуват до училище.

Труден е пътят към знанието и за децата от една китайска провинция. Те трябва да се движат по тънка линия в скалата, надвесена над буйна река. Има и по-безопасни пътища, но за тях се изисква повече време, почти два часа. Обикновено учениците избират по-краткия път. Понякога ги съпровожда директорът на училището.

Какво кара тези деца да преодоляват толкова трудности всеки ден по пътя към училището? Ние имаме много по-добри условия, а учим ли наистина?