Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.

В Сочи са се появили миниатюрни кончета. Те не са за езда. Специалистите ги наричат терапевти и учители.
В много страни на света такива коне са привлечени в програмата за рехабилитация на тежко болни хора.
В конната база „Кентавър“ те помагат на децата да се научат да се грижат за конете. Именно за това са ги въвели и в Америка.
Миниатюрните коне работят в хосписи и домове за възрастни хора.
Тези кончета в Сочи вече работят в рехабилитационната програма.

Разговорът тежеше. Около масата всички млъкнаха. Звън на чаша, изтървана вилица и преместване на стол се опитаха да разкъсат тишината. Хората започнаха да се оглеждат и по някои лица плъзна неволна усмивка.

Рачо се надигна и обяви:

– Време е. Трябва да вървя. Утре съм на работа.

Валери вдигна рамени, а момичетата се спогледаха. Рачо облече анурака си и се обърна към девойките:

– Е, момичета, до скоро, – закани им се с пръст. – И да не се карате.

Вдигна глава и погледна Валери.

– Вальо, ела да ме изпратиш.

На Валери не му се излизаше никъде, но нали е домакин, пък и с Рачо бяха приятели от деца. Приведе рамене и тръгна след госта.

Когато бяха вече на двора, Рачо се обърна. Той едва различи приятеля си, който се движеше след него. Нощта беше тъмна. Луната се бе свряла някъде между облаците и сигурно сладко си покъркваше.

– Нещо не е наред с теб, Вальо, – каза с тъга Рачо. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че според завещанието, ако се ожениш втори път, трябва да спра да ти давам пари, но знаеш, че аз съм ти приятел. И дори да се ожениш утре, аз няма да спра да изплащам дела ти.

Валери мълчеше. Не му трябваха на него пари. За какво са му като нея я няма? Нелепа случайност беше прекратил животът на Елена, а той още тъгуваше по нея.

– Исках да ти каже друго, – изкашля се Рачо и продължи. – Имам един приятел, малко смахнат е. Обича да пребарва каквото му попадне, носи се слух, че спи със собствената си дъщеря.

– Е, дано не са такива всичките ти приятели, Рачо, – засмя се Валери в мрака.

– Та като чу, че жена му умира, – продължи Рачо все едно, че не чу какво каза Валери, – отиде до града купи хладилник, пералня, видео, всичко, което тя е искала, за да може да умре щастлива. Ето това се нарича милосърдие.

– Да умре щастлива!?, – усмихна се Валери.  – А преди къде е бил? Нима тази жена е живяла щастливо с него?

– Ти си умен и прозорлив човек, – започна Рачо отдалече. – Почтен си, няма две мнения по въпроса. Готин си. Проблемът ти е, че ти липсват три неща.

Валери озадачено погледна Рачо. Бяха стигнали пред павилиона, където слабата светлина от него им осветяваше лицата.

– Така е , – продължи настоятелно Рачо, – липсват ти желание, радост и милосърдие. Тези неща вървят комплект. Ако нямаш радост, нямаш желание, а от там и милосърдие. Помисли добре и се разведри. Станалото станало, не можеш да върнеш нещата назад.

Валери хвана Рачо за ръката, поиска да му каже нещо, но се отказа и махна с ръка.

– А сега се прибирай, – каза примирено Рачо. – Ето взе да прикапва. Все едно виждам теб. Само като те погледна и ми се доплаква.

Двамата приятели се разделиха. Рачо бодро закрачи към центъра, където живееше, не искаше да се намокри. А Валери приведе рамене и тръгна към къщи. За него нямаше значение идващия дъжд, душата му плачеше ……

Село Huangluo според китайските мерки не е много голямо, то има само 82 къщи, но е доста познато в света. Работата е там, че жените в това село имат много дълги коси. Средната дължина на косите на жените в това населено място е 170 сантиметра, а най-дългата коса достига дължина 210 сантиметра.
Село Huangluo е записано в Книгата на рекордите на Гинес като селище, където се срещат най-дългите коси.
При жените много отдавна се е създала традиция да запазват косите си дълги. Те вярват, че дългата коса носи късмет и щастие. Е, дългите коси на местните жени привличат много туристи, които отиват специално в това село за да видят дългите кичури на местните красавици.
По-рано пуснатите коси на жена от Huangluo можели да видят само децата и съпругът ѝ. Но тази сурова традиция била премахната през 80-те години на миналия век. Сега жителките на Huangluo радостно показват своите разкошни дълги коси на всички дошли, без да се страхуват от порицание.
В Huangluo всички жени са дългокоси, но формата на прическата служи като символ. Например, ако косите са увити свободно в кръг, тяхната собственичка е омъжена, но без деца. Ако има отпред лъч, тя е омъжена, но с деца.
Да се грижиш за такива дълги коси съвсем не е лесно. Жените изразходват много време за сресването им. Косите си мият със специален местен „шампоан“ – вода останала след измиването на ориза.

Днес подрастващите и компютърът са почти неразделни. За тях това е съвсем естествено, както за родителите телевизора едно време. Мненията на майките и бащите по отношение на компютъра се разделят.
Едни забраняват на децата си да работят на компютъра, освен ако не е свързан с обучението им. Други им позволяват, като се стараят да ги отделят от време на време от екрана.
Трябва ли да не даваме на децата си лаптопи, таблети и смартфони?
Днес децата ни живеят в съвършенно други социални условия. Изследвания са доказали, че социализация на децата става чрез общението в Интернет. Ако един тийнейджър не се свързва по Интернет с приятелите си, той изпада от тийнейджърската среда. Можете да вземете от детето таблета или компютъра, но тогава не се учудвайте, че той няма приятели и взаимоотношения с връстници си, и че в училището никой не го разбира.
Разбира се, във всяко нещо трябва да се проявява мъдрост. Според психолози и лекари, броят на тийнейджърите, пристрастени към компютъра, расте ежегодно.
От една страна, социалните мрежи са чудесна възможност да се намерят хора със същите интереси, загубил се приятел или някой който е твърде зает и не можеш да се срещнеш с него в ежедневието. Това е една възможност за срамежливите да говорят откровено и да намерят събеседник.
Но виртуалното общение не може да замени реалното. Можете да чатите в мрежата със стотици приятели и да си останете самотен. Общението в мрежата може да помогне за изграждане, развитие, творчество, а може да бъде и обикновенно бъбрене. По-често се обсъждат реални проблеми или нещо интересно. Повечето от разговорите са от рода на: „Пътувах, това са снимките“ или „Купих си това, виж“ и т.н.
Как да помогнем на едно дете да не става зависимо от виртуалния свят?
Наслаждавайте се на общението с децата си. Вникнете в техния свят, работете с тях, не ги отпращайте към монитора, радвайки се, че не хулиганстват на улицата и не пиянстват. Вируалния свят е коварен. Детето прави всичко, за да завоюва авторитет в обществото и най-вече между връстниците си.