Даря Безкостная живее в Украйна. Тя е на 14 години. Болна е от церебрална парализа. Трудно се придвижва и говори, но е много талантлива. Картините, които рисува с краката си, са прекрасни.
Въпреки своя недъг, тя започнала да рисува с краката си. Таланта на Даша бил открит преди 4 години, а сега за овладяването на художественото майсторство й помага преподавател от художественото училище в нейния град.
Като дете тя получава травма на главата, а след това се развила церебрална парализа. Тялото не се подчинявало, но интелектът й намерил изход.
Първоначално родителите й се надявали, че тя ще пише с ръцете си, но чудото не станало. След дълги опити се оказало, че Даша може да рисува и извайва с пръстите на краката си.
Наскоро е била отворена изложба на картините й. Надявам се това да е добър старт за това упорито момиче.

Бащата беше толкова ядосан, че строго наказа своето тригодишно мъниче. Проблемът с парите отново го беше стиснал за гърлото, а тя без разрешение нарязала цяло руло хартия за опаковане. И за какво е направила всичко това? За да украси някаква безполезна кутийка.
Без да се обиди на следващия ден момиченцето дошло с подарък за баща си:
– Татко, това е за теб! – казало детето.
Обезкуражен бащата започна да съжалява за вчерашната си невъздържаност. Той отново се ядоса, когато забеляза, че дъщеря му подава празна кутийка.
– Би трябвало да знаеш, че когато правиш подарък, в кутията трябва да сложиш нещо, – каза назидателно бащата. – А ти си ми донесла празна кутийка!
Сълзи замъглиха очите на детето:
– Тя не е празна, аз догоре я напълних с целувки за теб, татко!
Щедростта и любовта на дъщерята поразиха бащата. Той падна на колене, прегърна я и я помоли да му прости. Този безценен подарък той запази. В най-трудните минути на живота си, той си спомняше за целувките и любовта на дъщеря си. Това е по-важно от всички богатства на света, по-значително от всички проблеми и неуредици.

Телефонът силно иззвъня. Малко момченце взима слушалката и казва съвсем тихо:
– Ало.
– Баща ти в къщи ли е? – пита човекът в отсрещната слушалка, досетил се, че на телефонното позвъняване се е отзовало дете.
– Да!
– Моля те, извикай го!
– Не мога. Зает е, – продължи да говори детето с приглушен глас.
– А майка ти в къщи ли е?
– Да.
– Тогава извикай нея, – едва сдържайки нервите си, човекът отсреща се опитва да запази благия тон.
– Не мога, тя също е заета.
– Ясно, – явно вече се долавял гнева на непознатия. – А там има ли някой друг.
– Да, – усмихва се малчугана, – чичковци милиционери и пожарникари.
– Добре , извикай някой от тях!
– Не мога те също са заети.
– Боже мой, с какво се занимават всички там? – избухна човекът възмутен.
Детето със тих глас прошепва:
– Търсят ме.

Холандия е разположена на брега на Северно море и заема северозападната част на Средноевропейската равнина. Голяма част от нея се намира под морското равнище, но не е залята, благодарение на системи от язовири, които държат водата. Навсякъде, където водата от морето може да проникне във вътрешността на страната, холандците са построили високи и яки диги, за чието състояние трябва да следи всеки и да вдигне тревога, ако забележи, че някъде водата е пробила.
Една вечер едно осемгодишно момче се прибирало от гостуването на свои роднини. Вървейки по дигата на един язовир то дочуло бълбукане на вода. Момчето изтичало надолу и забелязало отвор, през който нахлувала вода. Тя се увеличавала и скоро можела да наводни града. Без много да мисли момчето скъсало единият си ръкав и затиснал образувалия се отвор. Водата спряла да тече, но не за дълго.
Тогава детето затиснало отвора с ръка и започнало да вика за помощ. Вече се стъмвало, а никой не идвал на помощ. Така момчето стояло  цяла нощ. Ръката му се вкоченила. Самото то замръзнало. Чувствало се много уморено. Цялото тяло го боляло, но не махнало ръката си от отвора.
На разсъмване от там минал свещеник, който се връщал от посещение при болен. Той чул слаби стонове, бързо слязъл долу и видял пребледнялото дете.
– Какво правиш тук? – попитал свещеникът.
– Одържам морето, – едва казало детето.
Свещеникът вдигнал тревога. Дошли хора и пробива в стената бил запълнен, а момчето отнесли в дома му.
Ние живеем в такава долина, където греха, злото и различни пороци със своите мътни води заплашват да залеят всичко. Господ ни призовава да застанем в пролома и да не позволим на тази мръсотия да залее света.

В Алпите се намира прохода Св. Бернар, който е много опасен за минаване. Снежни бури там има и през лятото, а през зимата се появяват съвсем неочаквано. Пътешествениците минали от там, объркват пътя и намират смъртта си в снега.
Над проход на самия връх се издига известния манастир Санбернар, чиито обитатели след всяка снежна буря се отправят с добре обучени кучета в помощ на застигнатите от бурята. Много от хората биват спасени, а други отравяни само, за да бъдат погребани.
Веднъж монасите намерили жена, почти гола, държаща вързоп от дрехи, от който се подавала малка главичка на дете. Изгубила пътя, чувствайки се обречена на смърт, жената свалила всичките си дрехи и увила детето, надявайки се, че то може да се спаси. Благородните санбернари я намерили, но детето също било мъртво.
Майчината любов е голяма и жертвена. Майката с цената на своя живот е готова да запази живота на детето си, но любовта на Бога към човека е още по-голяма.
Всяка човешка любов, колкото и голяма да е има мярка и граница. Само Божествената любов няма предел. Неговата любов е подарък и всеки Негов дар е любов. Това е толкова велико, че дори не можем да си го представим. Бог ни е възлюбил не заради някаква необходимост, но само поради естествената си Благодат. Обикнал ни е извън всякаква зависимост от каквото и да било, Сам по Себе Си. Любовта Му е толкова безмерна, колкото и непостижима.
Размислете, тази любов е чиста, без смесица от очакване на каквото и да е от наша страна, тя е безкористна и пълна. Какво друго можем да му дадем в замяна освен сърцата си?!