Семейство Павлови си имаха нов дом и то в планината. Наоколо изправяха снага иглолистни и широколистни дървета.

Всичко беше очарователно, въздухът чист, природа бе прекрасна, ….,

Един ден Димитър притича към седящите на масата, които закусваха и зашепна смутено:

– Забелязахте ли необичайно явление, което става в задния двор?

– Какво явление? – Стоян погледна строго сина си.

Той очакваше поредната шега или измислена невероятна история.

– Татко, ти можеш да не вярваш, но …, – запъна се Димитър, – нали всеки ден ме караш да пълня ведрото в задния двор с вода.

Стон кимна с глава:

– Да! И какво от това? Тежка ли ти се вижда тази работа?

– А къде отива водата, която съм налял? – намръщи се Димитър. – Мама не я е ползвала, Васка също, а доколкото знам и ти нищо не правиш с нея.

– И аз забелязах, – каза Пенка, майката на Димитър, – че сутрин ведрото е вече празно.

– Да не се е пропукало и водата да изтича? – попита Стоян.

– С Васка го огледахме внимателно, – каза Димитър, – но не намерихме отвор през, който да изтича водата.

– Интересно, – каза замислено Стоян. – Ще видим тази работа.

След закуска Стоян и Димитър поставиха камера в задния двор. Само тя можеше да разкрие тази мистерия.

На другия ден, когато бе пусната камерата, всички бяха удивени от това, което видяха записано на нея.

Първоначално на записа нищо не се случваше, но след това е появи малко кафяво мече.

– Защо животно се разхожда в задния ни двор? – попита възмутено Васка.

Мечето се наведи и пи от водата.

– Не вярвам да изпие всичката вода, – обади се Димитър.

След като се напи, мечето влезе във ведрото.

– Явни мечето си прави баня, – засмя се Стоян.

– Но то изразходва всичката вода, – възкликна Пенка.

– Е как няма да я изразходва?! – плесна с ръце Стоян. – Не виждате ли, че като се настани във ведрото, по-голямата част от водата се излива навън.

– Не му се сърдете, – застъпи се Васка за него. – Вижте колко е сладък и мил!

Ето така бе разгадана тайната на изчезващата вода от ведрото в задния двор на семейство Павлови.

А вие бихте ли се досетили веднага?

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Ирина спеше по шест часа на ден, понякога и по пет. Сутрин се събуждаше, набързо глътваше по едно кафе и така караше до вечерта.

Друга на нейно място отдавна би си помислила:

„Май нещо не правя живота си, както трябва. Трябва да сменя ритъма на ежедневието си“.

Ирина всеки ден не бе имала достатъчно сън, но това не я смущаваше. Тя отдавна се бе отучила да мисли по този въпрос.

Когато на Ирина и се случеше някой и друг свободен час, тя изпиваше още някоя ободряваща напитка, след което гледаше телевизия, сърфираше из интернет или се взираше с опулила очи в стената пред себе си, а в главата ѝ се гонеха неприятни мисли.

От страни изглеждаше, че излизането от този порочен кръг е много лесно.

Не веднъж приятелката ѝ Боряна я съветваше:

– Просто трябва да си легнеш навреме, нищо повече. Няколко дена осемчасов сън и ще станеш неузнаваема. Ще бъдеш по-спокойна и добра, ще престане да се караш с хората и във всичко ще успяваш.

Но за да танцува в такъв ритъм на „валса“, Ирина трябваше да е свършила всичко навреме за съответния ден, а за това се изискваше да положи непоносимо волево усилие. А на такова усилие, сънливата Ирина не бе способна.

Гено, колега от работата ѝ, често я мъмреше:

– Щом си недоспала ти ежедневно ще губи няколко часа за различен род глупости. И поради тези изгубени часове, ще лягаш не навреме, а няколко часа по-късно.

Зорка, която се месеше навсякъде и даваше постоянно съвети, дори и когато не са ѝ ги искали казваше:

– В шест часа сутринта, искаш или не искаш, недоспала трябва да станеш. И какво правиш на работното си място? Подремваш за минута или две. Каква работа ще свършиш тогава?

Ирина огорчена хвърляше по един съкрушителен поглед на съветниците си.

А през това време си мечтаеше:

„Ех да можех да се махна по-далече от тия, на друго работно място, където дават и повече пари ….“

Но всичко това си оставаше мечта, тъй като навиците ѝ си оставаха непроменени.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.