Веднъж, когато Ерм се разхождал из полето, видял бряст и лоза и се замислил за плодовете от тях. От там минал един пастир и каза:
– Какво мислиш за тази лоза и бряста?
– Мисля, че те са подходящи един за друг.
И той казал на  Eрм:
– Тези две дървета представляват Божиите служители в по-дълбок смисъл. Лозата има плодове, а бряста е безплодно дърво. Но тази лоза не може да дава плодове, ако не се облегне на бряста. Ако лежи на земята, тя дава гнили плодове. Но ако лозата се увие около бряста, след това дава плод и за себе си и за бряст. Виждаш ли, че плодът на брястът дава не по-малко от лозата, дори много повече, отколкото лозата, тъй като лозата, която се обляга върху бряст и дава изобилен и добър плод, но ако лежи на земята, дава лош и малък плод. Това служи като урок за слугите на Бога, за бедните и богатите.
– По какъв начин? – Запитал Ерм. – Обясни ми.
– Богатият има много съкровища, но е беден за Господа. Забавлявайки се с богатството си, той се моли, но много малко на Господа и ако има някаква молитва, те е слаба и няма сила. Но когато богатите дадат на бедните това, от което се нуждаят, бедните се молят на Господ за богатите и Бог дава блага и на богатия, защото бедният е богати в молитва и молитвата му има голяма сила пред Господа. Богатият дава на бедния вярвайки, че Бог гледа него и на драго сърце и без съмнение дава всичко, грижи се, за да няма недостиг в нещо другия. Бедните благодарят на Бога за богатите, които щедро им дават. Така двмата заедно служат на Бога.
Хората си мислят, че бряста не дава плод. Те не знаят и не разбират, че във времена на суша бряста, с влага си подхранва лозата и лозата има постоянна влага. Тя дава двойно повече плодове и за себе си, и за бряста.  Така бедният молейки Господ за богатия, молитвата му се чува и се умножава богатството му, а богатите помагат на бедните и насърчават душите им. Тези и другите участват в добро дело. Така че, които вършат това, нама да бъдат оставени от Господа, но ще бъде записани в книгата на живота. Блажени са тези, които като богати чувстват, че са обогатени от Господа, защото aкo разбират това, те могат да направят нещо добро.

Старозаветната Петдесятница е чествана на 50-ия ден, т. е. седем седмици след Пасха. Християнската Педесятница се празнува на 50-ия ден след Възкресение Христово.
Важно е да разберем, че Педясетница е ключово събитие в човешката история, увенчаващо делото на спасителното Божие домостроителство. Отправяйки се към кръстните Си страдания, Господ Исус Христос казва на Своите ученици: „… за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя”.
Така, именно чрез слизането на Светия Дух върху апостолите се осъществява изпълнение на земното служение на Христа. От Педясетница започва напълно различна епоха в съществуването на човечеството, когато хората, повярвали в Спасителя, формират църковна общност, тяло на Църквата, в което пребивава Светият Дух.
Ако не беше настъпила Педясетница, ако хората не бяха повярвали в Христа, Бог не би могъл да действа в тях така, както Му е угодно. Христос освобождава човешката природа от робството на греха и след възкресението Му в изкупените от Него люде, става възможно действието Божие.
Спасителното Христово домостроителство дава възможност на човечеството, отдало се по своя воля на греха, да се върне към замисъла на Твореца, без да се нарушаване принципа на свободата, който е велик Божи дар.

Делото на Кирил и Методий е велик принос в оформянето на християнски корени.
Културното наследство, завещано от солунските братя на славянските народи, е плод на тяхната вяра, която те посяват у своите последователи. По-късно от нея израстват нови клони, раждащи изобилни плодове. Те обогатяват онова мисловно и художествено достояние, за което целият свят им е признателен . От тяхното свидетелство могат да се поучат днес всички. Европа трябва да се завърне към своите християнски корени.
Историческият опит показва, че възвестяването на християнската вяра не унищожава, а напротив проявява истинските човешки ценности, огрени от светлината на Христовото благовестие. Тя допринася за преодоляването на противоречията. Ориентира към разбиране на отношенията между хора, които не само търсят своите права, а и истината. Вярата е вечен порив, неутолима жажда. Разбирателството и съпричастността са основни измерения на човечността, стремеж да разбереш, да разшириш своя хоризонт.
Силата, която сближава вярата и културата е свързана с истината за Бога и действителността като цяло. Колкото повече една култура свидетелства за истината, толкова повече тя ще бъде в състояние да се оприличи на нея.

На високо място, подпрян отвсякъде с възглавници седи съдията. Около него са разположени секретари и различни чиновници. Пред него група хора и всеки настоява, че неговото дело е неотложно.
По-разумните постъпват по друг начин. Те не се смесват с викащите, шушукат си с чиновниците, дават подкупи. Назованите размери на подкупите се прехвърлят от ръка на ръка и отиват, при когото трябва, като всеки придвижващ „даването“ се облагодетелства от него.
Когато нискостоящите наситят алчността си, един от тях отива при съдията и му пошушва нещо. Така се дава ход на делото и то с искания изход. Нещата добре се задвижват за този, който е предложил повече пари.
А сега вижте друга картина.
Силните викове на тълпата са прекъснати от бедно облечена жена. Тя стои на края и вика към съдията. Казват й да мълчи. Укоряват я, че всеки ден идва тук.
– Няма да престана да идвам тук, докато съдията не ме изслуша.
Най-накрая съдията маха с ръка и казва:
– Попитайте я какво иска.
Веднага му разказват историята й. Тя е вдовица. Синът и взели войник, а тя сама не може да обработва земята. Освен това бирниците искат от нея данък, от който тя може да бъде освободена като вдовица.
Съдията зададе няколко въпроси и отсъди:
– Освободете я от данъците й.
По такъв начин настойчивата жена била възнаградена.
Очевидно е, че ако тя имаше пари, за да подкупи чиновниците, нейното дело можеше да се реши много по-бързо.
По време на молитва ние се чувстваме като бедната вдовица самотни, безпомощни, всички ни лъжат и никой не ни изслушва. Но истинската ситуация е съвсем друга.
Нашият любящ Баща няма нищо общо с недостъпния съдия. Ние винаги имаме достъп до Него. Той е наш Застъпник, Който ходатайства за нас.
Когато Бог забавя отговора си, ние си мислим, че на Него не Му е до нас, но по-това време Той иска да поправи нещо в нас. Божията милост винаги е с нас.
Ако бедната вдовица успя да придобие правосъдие даже от безсърдечния съдия, то „Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях?“

Поредното скучно събрание. Хората недоволни, че им отнемат времето с глупости, недоволно сумтят по местата си.
Е има и такива, които се разхождат нагоре надолу, забелязват някоя важна „клечка“ и гледат да я поздравят, един вид: “ И аз съм тук и подкрепям делото“.
Най-накрая лекторът се качи на подиума и започна да чете отчет за постигнатите успехи през миналите пет години:
– В град А…. е построена електроцентрала……
Коментар от залата:
– Аз съм от там и до сега не съм видял никаква електростанция.
Лекторът продължава, като се прави, че не е чул забележката:
– В град Б…….. е построен химически завод……
Същият глас отново се обажда от публиката:
– Миналата седмица бях там. Такъв завод няма!
Лекторът ядосано се обръща към обаждащия се:
– Господине, трябва по-малко да се шляете насам-натам и повече да четете вестниците!