Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Болката е естествена част от живота. Вие не може да избяга от нея. Разрушени взаимоотношения, пропуснати възможности и лоши сезони в живота, те винаги ще бъдат с нас. Когато те идват, можете да се огорчите или обнадеждите.
Изборът е ваш.
В разгара на една ужасна ситуация трябва да бъдем честни с Бога за нашите чувства, но трябва в крайна сметка да променим нашата гледна точка. Докато нашите умове са настроени към нашата болка, ние нищо няма да решим и направим.
Трябва да признаем великата Божия любов към нас и непроменящата се милост на Бога. Няма значение какъв е проблемът, нито колко гняв сте избълвали, Той все още ви обича.
Колкото по-дълго се фокусирате върху това, което ви депресира, толкова това състояние ще продължи. Уловени в горчивината, удължаваме собствената си болка. Има един прост лек за огорчение: Промени начина си на мислене.
Как може да има надежда, дори в най-мрачните дни? Спомняте си, че „неизменната любов и милост на Господа все още продължава“.
Можете да разчитате на това! Неговите милости се подновяват всяка сутрин и са сигурни, както изгрева на слънцето. Той е всичко, което ни трябва.
Ти никога няма да знаеш, че Бог е всичко, което ти трябва, докато той не стане всичко, което имаш.

Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Един човек пътуваше до планинско езеро. По пътя нагоре започва да вали сняг. Той излиза, за да сложи вериги на гумите си. Докато той прави това, друг автомобил се ударя в колата му и тя с трясък се разбива в скалите.
С ужас продължава към планината. Сега сред вятъра и снежната буря започва да чувства, че се разболява, стигайки до мястото, където трябва да има навес, го очаква изненада, него го няма
Той крещи в отчаяние:
– Защо все на мен, се случва така, Господи?
В това време се отварят небесата и се чува глас:
– Защото някои хора ме признават само на думи, но са ме изключили от живота си.
Външната показност, не винаги съответства на вътрешното състояние на човека. Но Бог заради любовта си, ни прощава прегрешенията и ги изтрива.
Ако вие сте приели Исус Христос за свой Спасител, Той няма никакво осъждение към вас, които сте в Христа.
Тогава защо се случват лоши неща на „добри“ хора? Трябва ли да обвиняваме Бог, когато имаме проблем?
Каквото и да се случи в живота ни, то е свързано с нашата промяна, изграждане и израстване в Господа.