Една огромна липа караше старините си в гората.
Смъртта проявяваше към нея голямо великодушие, защото й изпрати три предупреждения.
Липата избуя над всички свои посестрими, децата й пораснаха и най-сетне цялата беше куха. Зимната фъртуна пречупи ствола й надве и там, където трябваше да се намира сърцето й, се откри голяма дупка.
Сега липата лежеше сред слънчевата поляна като дълга дървена хралупа и се превърна в прекрасен дом на един рис, който търсеше удобно място за бъдещето си поколение.

Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

Не веднъж местните жители са виждали четириметрови змии-мутанти. Хората от  село Вербилово виждали в гората огромни влечуги достигащи дължина 4 метра.
Скоро един младеж успял да убие една от змиите. На снимката ясно се вижда окаченият мутант на дървото.
Някои твърдят, че това е може би фотомонтаж.
Но местните твърдят, че ако попаднеш на изоставения полигон, където те събират гъби и орехи, там можеш да срещнеш тези чудовища.
Говори се, че това не са никакви змии. На главите им няма никакви жълти кръгове или други характерни белези за този род влечуги.
Ако това не е следствие от биологичен експеримент, а резултат от това, което изхвърляме от нашите домакинства, би трябвало да се замислим по въпроса: Какви продукти създаваме и до колко те са безвредни за самите нас?

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

В една гора след загубата на едно сражение, всички животни се събрали на съвещание. Всички говорили едновременно без да се изслушват. Оплаквали се един от друг и хвърляли вината на съседа. Викали, спорили… Само порът оставал спокоен.
До сега той не бил избиран в правителството, не е участвал в боеве, в партизанлък не се е месил. Гордеел се, че има неопетнено минало. За това смело започнал:
– Разрешете ми сега, когато сме поразени, да определя, кой е виновен! До сега не сме имали достоен водач. Свикнали сме да сме в окови. Робуваме на предразсъдъци. Не даваме короната на тези, които ще я носят заслужено. От избраниците си искаме да са хищни по рождение, да са накачулени с рога, гледаме какво е социалното им положение…. Вижте кой ни предвожда до сега! Министър председател е лъвът, самата ярост. Съветник му е зубърът, оглупял от старост. А останалите… Мечката едва фъфли думите. Леопарда е глупав и има празна глава. А вълкът като военен, кого преследва? Безобидните агнета. За кума Лиса да си премълча, че колкото кокошарници е обиколила, толкова…. Какво да се прави пада си по рушвета. Глиганът само мечтае да трупа жълъди и да копае за другите ями. Ами магарето, то е шута на групата.
Изведнъж всички разбрали, че се е намерил спасител. Сложили му корона и викнали:
– Да живее порът!
Но той се уплашил от тези викове и се мушнал в дупката си, застига ли го присмехи и обиди.
Да, от него бил станал добър вожд, ако не беше пор.