Вълкът бе измършавял и отслабнал. Бе станал кожа и кости. Веднъж срещнал едно куче с дебел врат и лъскава козина. То гордо пристъпвало. Вълкът искал да го разкъса, за да утоли глада си, но разбирал, че за това няма да му стигнат силите. Започнал да се умилква около песа и да го величае.
– Ела с мен в града и ти ще бъдеш добре като мен, – казало му кучето. – Щом дойдеш там така ще се преобразиш, че после не би могъл да се познаеш. Нима е по-добре да скиташ по планините и да гладуваш по цели дни? На това живот ли му викаш? Друг е нашият живот. Хранят ни всеки ден. От яденето много огризки остават, а и господарят не се скъпи за ласки.
На вълкът лигите му потекли, когато чул за угощение. Замечтал се за бъдещ пир.
– А какво трябва да правиш в замяна на това? – попитал вълкът.
– О, всичко е много лесно. Не трябва да пускаш в двора чужд човек. Трябва да не лаеш домашните и да срещаш радостно стопанина си.
Вълкът бил готов да тръгне, омръзнал му бил глада и мизерията. Но изведнъж забеляза, че кучето няма козина на врата си.
– Защо ти е протъркана шията?
– А, това е дреболия!
– Не е току така нали? Кажи ми!
– Е, понякога ме връзват със синджир.
– Синджир?! – извикал вълкът. – Нямаш свобода?
– Защо ми е? – казал песът.
– Но как, това е ужасно. По дяволите пировете и пълният стомах, свободата е по-скъпа от тях. Завържат ли те край….
И вълкът хукнал към гората.

Отново съседната гора била унищожена от пожар. Един учител събрал учениците си и им казал:
– Ние отново трябва да засадим тази гора. Ще садим кедри.
– Кедри ли? – попитал озадачен един от учениците. – Но за да пораснат са им необходими две хиляди години!
– В такъв случай не трябва да губим нито минута. Трябва да започнем веднага.

Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“  „миши“, „вълчи“ и пр. жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва.
Отивали и най-богатите  жени, които не носели тежко. Те били таксувани като болни„охтичави“.
Сред смях и закачки помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва, т.е. товар за един човек.

Чуваше се за злоупотреби и рекет, но това като ли, че бе далече от малкото балканско селце, загърнато в диплите на гъстата борова гора. Тук рядко идваха хора от големия град.
Мъж и жена, преминали най-хубавите си години, бяха наели долния етаж на Герови и с наличните си стегнаха в него малко магазинче. Вътре беше струпана разнообразна стока от чорапи до рокли, блузи, фанели, имаше и сувенири, детски игри, а последно започнаха да продават и различни грънчарски изделия. Калените изрисувани съдове, веселите петлета, нежните сърнички….. и усмихнатите жабки внасяха приветливост и вълшебно очарование в малкото пространство.
Мъжът допълнително работеше на един близък обект, като въоръжена охрана, но тази сутрин бе дошъл да помогне на жена си. Грънчаря бе стоварил, новите си изделия и двамата се суетяха в магазинчето, как най-добре да наредят новата стока, че да се вижда по-добре. Мъжът се бе покачил на една стълба и много внимателно подреждаше весели джуджета, които изглеждаха като истински, под краските положени от сръчната грънчарска ръка.
В магазинчето влезе господин  със синя риза, панталон на райета, а върху носа му се мъдреха финни рамки на очила със среден диоптър. Жената го видя. Някакво леко смущение, премина като полъх през сърцето й. Преодоляла смущението си, тя бързо се насочи към него.
Изведнъж забеляза уплаха в погледа му. Очите му гледаха кобура на пистолета, който се подаваше под ризата на мъжа й, протегнал ръце към горния рафт. Господина прибра черната си папка, която бе разгърнал на тезгяха и едва каза:
– Всичко е наред…
Едва тогава мъжът на стълбата се обърна и видя посетителя. Преди да отвори уста, да попита, какво става, господинът се усмихна, весело му махна с ръка и каза:
– Няма нищо, колега, работете си! – и напусна бързо магазинчето.
– Какво искаше тоя? – попита учуден мъжът
Жената само вдигна рамене и продължи да подрежда стоката.
По-късно се разбра, че този господин бил уволнен от данъчното, но обикалял магазинчетата и рекетирал собствениците им. Когато жената научи, се засмя и си помисли: „Добре, че моят, не си бе оставил пистолета в къщи. Кой знае колко щеше да ни вземе!“

Един мъдрец седял под едно дърво. При него дошъл велик философ. Мъдрецът бил много стар и скоро щял да напусне земята.
Философа го попитал:
– Казаха ми, че всичко знаете?
Мъдрецът взел няколко листа в ръката си и попитал философа:
– Как мислите, колко листа имам в ръката си? Повече ли са отколкото тези в гората?
Цялата гора била пълна със сухи листа. Вятърът духал навсякъде, а сухите листа под негово ръководство творели чудна музика. Философът погледнал нагоре и казал:
– Що за въпрос? Как можете да имате повече листа в ръката си , отколкото са в гората? Вие държите няколко, а в гората има милиони.
Тогава мъдрецът казал:
– Това което съм говорил досега  е колкото листата в моята ръка, а това, което не съм могъл да изкажа са всички тези сухи листа в гората.
Философът възкликнал:
– Тогава още един въпрос. Защо не сте изказали всичко това?
Мъдрецът отговорил:
– Защото това няма да ви помогне. Дори и да исках да изкажа всичко това, нямаше да мога да го направя. За да усвои и научи нещо човек, трябва да го преживее. Знанието идва от опита и преосмислянето му.