Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

В животинското царство бе настъпила бъркотия. Никой не спазваше закона. Всеки си живееше, както си знаеше.

Всички се надвикваха, никой никого не слушаше.

На царя на животните, могъщия лъв придирчиво замрънкаха:

– Всяка причинена вреда на властта идва от ума.

Припълзя и торния бръмбар. Той бе вещ по не знам какви науки. Стигна до ухото на царя и му прошепна:

– Нека се инжектират всички с такова лекарство, че по-малко да мислят. Тогава по-лесно ще ги управлявате.

На лъвът това се понрави и той издаде закон:

– Всички да се инжектират.

А официалният вестник на животните веднага отбеляза:

– Така ще се избегнат всякакви заболявания на главата.

Дойде и магарето, но него не го инжектираха. Завайка се животното, а после със силен глас зарева:

– Защооо-оо… иа… иа? Нали и аз съм поданик на това царство ….

Около него всички се засмяха:

– Ти нямаш ум, следователно не се нуждаеш от инжекция.

И каква излезе тя? Който няма ум, не мисли. Той не е опасен.

Петър обичаше много дядо си. Слушаше го внимателно, когато старецът му разказваше някоя история или приказка.

Един ден внукът попита дядо си:

– Какво да направя, за да стана знаменит и известен?

Дядото се почеса по главата.

„Гледай го ти, какво му се е приискало“, – помисли си старецът.

А на глас каза на внука си:

– Има два начина за това.

– И кои са те? – нетърпеливо попита Петър.

– Да бъдеш храбър и смел. Да се прославиш в битки. Но за това е нужно да оставиш всякакви забавление…..

Внукът се намръщи.

– Трудно се достига войнска чест и слава, – поклати глава старецът.

– А другият? – с очакване подскочи Петър.

– Изглежда първият не ти се понрави, – усмихна се дядото. – Другият е да търсиш дълбоко познание. Правилно да отсъждаш правото. И най-важното с труд да придобиеш всичко това.

– Това също е много трудно, няма ли някакъв по-лесен начин? – попита с капка надежда Петър.

– Най-лесно можеш да живееш като глупак. Да ти кажа честно, достатъчно са ни малоумните бюрократи. Те нищо не знаят, нито разсъждават. Нужни са ни благородни люде, които се грижат за доброто на други хора, а не само за собственото им благополучие.

Внукът мълчеше навел глава.

„Трудно е това, което дядо ми каза, но защо да не опитам? Звучи прекрасно“, – помисли се Петър.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.

В стаята имаше около петнадесет човека. Те бяха на различна възраст, мъже и жени. Щяха да участват в експеримент.

За някои това бе интригуващо, но за други бе просто печелене на пари за няколко часа. Хората изобщо не се познаваха, но в случая за тях нямаше никакво значение.

Отпред застана мъж с посребрени коси и смешни очила кацнали на носа му.

– Сега ще ви бъдат раздадени листове, на които е написана биографията на един човек. Прочетете я внимателно, – каза той.

След като приключи четенето, мъжът отпред продължи:

– Представете си, че това е биографията на едно от вашите деца. На всеки може да се случи такова нещо в живота. Сега имате възможност да промените историята на вашето дете, като изтриете всичко каквото пожелаете от живота му. Кое ще изтриете първо?

Заваляха предложения:

– Трудното справяне с ученето.

– Катастрофата.

– Финансови предизвикателства.

Изказванията бяха най-различни, но всички си приличаха по едно. Всеки обича децата си и би искал да живеят живот без трудности, болка и неуспехи.

– А сега помислете добре, – предизвика ги мъжът отпред. – Наистина ли това е най-доброто за тях? Вярвате ли, че един подсигурен и спокоен живот ще направи деца ви щастливи?

Тих и нерешителен глас се обади от задната редица:

– Можем да изтрием някоя болка или страдание, но ако това се окаже решаващо в живота им? Чрез това обстоятелство Бог може да предизвиква нашите деца да викат към Него.

Една жена се изправи отпред и каза:

– Ако пропуснат някоя трудна ситуация, децата ни могат да избегнат болката, но няма да бъдат закалени, няма да могат да стоят твърди и непоклатими в живота си.

– Това може да звучи сурово, – добави мъжът отпред, – но най-доброто за правилния растеж на децата са препятствията и трудните моменти. В страданията, неудачите и предизвикателствата в живота настъпва пробуждане.

Повечето в стаята бяха съгласни с това. За тях вече нямаше значение какво пише в поднесената им биографията. Те бяха сигурни, че децата им ще се справят с трудностите и в тях ще се пробуди нещо по-чисто и по-добро.